Видя колко ярко е осветен замъкът. Дори различаваше фигурките около огъня на двора.
Още нещо привлече погледа й, защото тя се стараеше да не се обръща към замъка. Гледката мигом я изтръгна от настроението й. Под луната по планините се стелеше мъгла и се спускаше към далечните долини. Едно пипало напираше към за-мъка и бавно се просмукваше в Ланкърския пролом.
Разбира се, при промяната на времето напролет винаги имаше мъгли, но тази идваше откъм Юбервалд.
Мили Чилъм отвори вратата на стаята. Прис-лужничката направи реверанс пред Агнес… или пред шапката й и я остави насаме с кралицата, която седеше до тоалетната масичка.
Агнес не беше от познавачите на протоколните правила, но опита подобие на републикански реверанс и причини видимо люшкане в по-външните части на тялото си.
Кралица Маграт Ланкърска си издуха носа и пъхна кърпичката в ръкава на халата си.
— О, здрасти, Агнес. Седни, де, седни. Няма нужда да подскачаш нагоре-надолу. Мили го прави (през цялото време и вече ме хваща морска болест от нея. Впрочем, формално погледнато, вещиците би трябвало да се покланят.
— Ъ-ъ… — запъна се Агнес и погледна люлката в ъгъла.
По нея имаше повече панделки и дантели, отколкото подхождат на каквато и да било мебел. — Тя спи — съобщи Маграт. — А, за люлката ли се чудиш? Верънс я поръча чак от Анкх-Морпорк. Казах му, че старата си е съвсем наред, но той е много… нали знаеш, модерен. Седни, моля те. — Искали сте да ме видите, ваше вел… — подхвана Агнес, все още потънала в колебания.
Вечерта се очертаваше прекалено заплетена, а тя дори не беше сигурна какво е отношението й към Маграт. От тази жена бяха останали отгласи в къщата — стара гривна, търкулнала се под леглото, твърде лигави бележки във вехтите ръкописни книги, вази с отдавна пресъхнали цветя… Човек може да си изгради изключително странно впечатление за някого, ако съди по вещите му, сритани неволно под гардероба.
— Само исках да си поприказваме — успокои я Маграт. — Всичко е малко… Виж какво, доволна съм от живота, но… Е, Мили се държи чудесно, но все се съгласява с всяка моя думичка, а Баба и Леля още се отнасят с мен, все едно не съм… сещаш се… кралица. Не че искам през цялото време да се държат с мен като с кралица, но… разбираш ме… нека да помнят, че съм кралица, ако ще и да не се държат така с мен, стига да схващаш за какво намеквам…
— Струва ми се, че схващам — предпазливо отвърна Агнес.
Маграт размаха ръце, като че се опитваше да изобрази неописуемото. Ръкавите й изсипаха дъжд от употребявани носни кърпички.
— Исках да кажа… Вие ми се свят от хора, които непрекъснато се кланят, затова ми се иска, когато ме видят, да си мислят: „Аха, ето я Маграт, тя вече е кралица, но аз ще се държа напълно нормално с нея…“
— „…но може би мъничко по-учтиво от нормалното, защото тя все пак е кралица“ — помогна й Агнес.
— Е, да… точно така. Всъщност Леля не ми е проблем, тя бездруго се държи еднакво с всички. Но щом Баба ме погледне, виждам как си мисли: „Я виж, Маграт е тук. Ей, момиче, я свари чая!“ Кълна се, някой ден ще си позволя много хаплива забележка! Едва ли не си въобразяват, че за мен да бъда кралица е хоби!
— Мога да ти вляза в положението.
— Сякаш си представят, че щом си задоволя прищявката, ще се върна към вещерството. Естествено не биха си позволили да го кажат на глас, но тъкмо това си мислят. Май изобщо не могат да повярват, че е възможно да има различен живот от техния.
— Права си.
— Как е старата къща?
— Има много мишки — сподели Агнес.
— Знам. Навремето им оставях храна. Само да не се изтървеш пред Баба! Тя е тук, нали?
— Още не съм я виждала.
— А, значи ще изчака сгоден случай да се появи драматично — предположи Маграт. — Знаеш ли… Никога не съм я издебвала наистина да чака драматичния момент, макар че сме преживели какво ли не. Тоест… ако сме аз или ти, ще се размотаваме в коридора или нещо подобно, но тя просто влиза точно навреме.
— Тя казва, че човек сам си създава сгодния случай — сети се Агнес.
— Да — отрони Маграт.
— Да — въздъхна и Агнес.
— Казваш, че още не е тук, така ли? Първо нейната покана написахме! — Маграт се наведе доверително към Агнес. — Верънс дори ги накара да нарисуват допълнителни златни винетки. Бих се изумила, ако поканата не звъни, когато я оставя на рафта. Как се справяш с чая? — Винаги мърморят — призна си Агнес. — Нали? И за Леля Ог слагаш три бучки захар, предполагам.
— Дори не ми дават пари да купувам чай — оплака се Агнес.
Вдиша по-дълбоко. Усещаше въздуха малко застоял.