Стигнаха до каретите, подредени край конюшните. Леля посочи вратичката на най-близката.
— Видя ли, а?
— Много внушително — прецени Агнес.
— А герба?
— Прилича на… две черно-бели птици. Не са ли свраки?
— Да, бе, ама ти погледни девиза — посъветва я Леля Ог с мрачната наслада, която старите дами пазят за наистина зловещите предзнаменования.
— „Carpe Jugulum“ — прочете Агнес на глас. — Щом „Carpe Diem“ е „Не пропускай деня“, това означава…
— Нещо като „Захапи за врата“ — прекъсна я Леля. — Знаеш какви ги върши нашият крал, за да сме станели част от оня променящ се световен ред, дето в него на Клач му тече кръв от носа, когато Анкх-Морпорк си убоде пръста. Взел, че поканил някакви си тежкари от Юбервалд, ето какво е сторил. Олеле, майчице… Вампири и върколаци, върколаци и вампири. Ще ни избият, както си спим или вършим нещо друго по леглата си. — Тя доближи каретата и потропа по дървенията до кочияша, който се гърбеше увит в огромно наметало. — Игор, откъде пристигнахте?
Сенчестата фигура изви глава към нея.
— А защо ши мишлите, че ше казвам… Игор?
— Да речем, че налучках.
— Шпоред ваш вшеки в Юбервалд ше казва Игор, така ли? Добра ми жено, бих могъл да ношя хиляди други имена.
— Виж шега… пфу, виж сега, аз съм Леля Ог, а тая тука е Агнес Нит. Ти как се казваш?
— Казвам ше… ами казвам ше Игор, ако толкова ишкаш да знаеш. — Той веднага изпружи пръст поучително. — Но можех и да не ше казвам така!
— Доста мразовита нощ, а? Да ти донесем ли нещо? — приятелски предложи Леля.
— Например кърпа за устата? — промърмори Агнес.
Леля я сръчка да си мълчи.
— Не искаш ли чаша вино?
— Аз не пия… вино — високомерно съобщи Игор.
— Имам и бренди — осведоми го Леля Ог и бръкна под полата си.
— О, бива. Пия бренди като прежаднял.
В нощта изплющя опънат и отпуснат жартиер.
— Е — подхвана Леля, подавайки му плоската манерка, — какво правиш толкова далеч от дома, Игор?
— А защо на онзи мошт штои някакъв тъп трол? — попита на свой ред Игор, поемайки манерката в ръка, осеяна с белези и шевове.
— O, той е Големия Джим Вола. Кралят му позволява да живее под моста, стига да се държи официално, когато мине някой.
— Вола ли? Штранен прякор за един трол.
— Допада му как звучи — обясни Леля. — Все едно някой човек да се нарича Скалата. Ей, познавах един Игор от Юбервалд. Леко накуцваше. И едното му око беше по-нагоре от другото. И има-ше същия… говор. Много ловко боравеше с мозъци.
— Както го опишваш, трябва да е моят вуйчо Игор. Работеше при онзи луд доктор в Блинц. И то при иштиншки луд доктор, а не като днешните. И какви шлуги ше навъдиха… Още по-лоши. Никой няма доштойнштво напошледък. — Той чукна с но кът по манерката, сякаш за да подчертае думите си. — Когато пращаха вуйчо Игор за мозък на гений, тъкмо това донашяше. Без никакво непохватно изтърваване и вземане на мозък от штъкленицата с надпиш „Абшолютно шмахнат“ ш надеждата никой да не забележи. Бездруго веднага ши личи по резултата.
Леля се отдръпна една крачка. Най-благоразумно беше да се разговаря с Игор, ако си защитен с чадър.
— Май и аз съм чувала за тоя доктор — вметна тя. — Нали шиеше хора от части на мъртъвци?
— О, не! Наистина ли? — възкликна Агнес. — Ох…
— Точно така ши е. Да нямате нещо против?
— А, не, туй си е пестеливост според мен — от-беляза Леля и дръпна ботуша си от крака на Агнес. — Мойто мамче беше направо факир в съшиването на чаршафи от стари парчета, пък хората са доста по-скъпи от плата. Значи сега той ти е господар, тъй ли?
— Не, вуйчо Игор и до ден-днешен работи при него. Удряла го е мълния поне тришта пъти, но още може да будува по цяла нощ.
— Пийни си още от брендито, ще замръзнеш — посъветва го Леля. — Е, Игор, кой тогава ти е господар?
— И това ми било гошподар! — с неочаквана злоба и облак от слюнки изръмжа Игор. — Хъ! Штарият граф ши беше джентълмен от най-неподправените. Той знаеше как ше полага да штава вшичко. Винаги в безупречно вечерно облекло, както ши е шпоред правилата!
— Вечерно облекло, а? — повтори Леля.
— Да! А тая шган го облича шамо вечер, предштавяте ли ши? През оштаналото време ше кипрят ш везани жилетки и дантелени роклички! Хъ! И знаете ли какво направи тази шган?
— Разкажи ни…
— Поишкаха да шипя машло на пантите! — Игор отпи юнашки от специалното бренди на Леля. — В някои от онези шкърцания бях вложил дългогодишни ушилия. Ама не, вече чувам шамо „Игор, махни онези паяжини от тъмниците“ или „Игор, купи подобаващи машлени лампи, тези трепкащи факли са толкова овехтели“!
И какво, ако замъкът няма модерен вид? Вампирштвото означава приемштвеношт, нали? Когато ше загубиш в планината и видиш шветлинки в прозорците на замъка, имаш право да завариш подходящо шкърцащи врати и штаровремшка учтивошт, така ли е?