— Отдавна не съм ги мяркала насам — осведоми я Леля.
— А аз никога не съм виждала кентаври на живо, само в книгите — призна си Агнес.
— Сигурно са се преместили от Юбервалд. Приятно е пак да ги зърна.
Щом влязоха в къщата, Агнес побърза да запали свещи. Искаше й се да има резета на вратата.
— Ти си поседни — посъветва я Леля. — Ще ти донеса чаша вода, знам кое къде е сложено тук.
— Няма защо, аз…
Лявата ръка на Агнес потръпна и за неин ужас се сви в лакътя и размаха пръсти пред лицето й, сякаш движена от собствена воля.
— Сгорещи ли се, а? — предположи Леля.
— Аз ще донеса водата! — задъха се Агнес. Втурна се в кухнята, стиснала лявата си китка с пръстите на дясната ръка. Лявата обаче се из-мъкна, сграбчи нож от цедилката, заби го в стената и го повлече, оформяйки грубовати букви в ронещата се мазилка — ВМПИР.
Лявата ръка пусна ножа, стисна сноп коса на тила на Агнес и навря лицето й на сантиметри от буквите.
— Да не ти прилоша там? — подвикна Леля от съседната стая.
— А, добре съм, но май се мъча да кажа нещо на себе си…
Някакво движение я накара да се завърти на място. Мъничко синьо човече със синя шапчица я зяпаше от лавиците над казана за миене на съдове. Изплези й се, показа неприличен жест с ръчичка и се скри зад кесия със соли за миене.
— Лельо?…
— Какво има, миличка?
— Има ли сини мишки на тоя свят?
— Не и когато си трезва, миличка.
— А-а… значи ми се полага нещо за пиене. Дали не ти остана малко бренди?
Леля влезе, отвинтвайки капачката на манерката.
— Напълних я на празненството. Е, да, купешко пиене, не можеш да го срав…
Лявата ръка на Агнес докопа манерката и я изля в гърлото й. Момичето се закашля така, че малко течност влезе и в носа й.
— Стой, бе, стой, не е чак толкоз слабо — стресна се Леля.
Агнес стовари тежко манерката на кухненската маса.
— Така! — Гласът й прозвуча направо непознат в ушите на Леля. — Казвам се Пердита и още сега ще си подчиня това тяло.
Дървеняааау усети миризма на изгоряло дърво, щом се запъти обратно към соколарника, но си помисли, че е заради големия огън в двора на замъка. Тръгна си рано от веселбата. Там никой не поиска да говори за соколи.
Но миризмата му се стори много силна, когато надникна при птиците. Видя малкото пламъче на пода. Позяпа го миг-два, хвана кофа с вода и я изля върху него.
Пламъчето продължаваше да се поклаща лекичко на пода, залят с вода.
Дървеняааау погледна към птиците, които наблюдаваха пламъчето оживено. Обикновено пощуряваха, зърнеха ли огън.
Самият той никога не се поддаваше на паниката. Взря се замалко в пламъчето, взе тресчица и го докосна с нея. Пламъчето прескочи върху дървото и продължи да гори.
А тресчицата дори не се овъгляваше.
Напипа някаква съчка и я опря до тресчицата. Пламъчето с лекота се плъзгаше между тях. И си оставаше само едно. Пролича, че няма да станат две.
Половината летвички на прозореца бяха изгорели, имаше почерняла дървения и в дъното на соколарника, където бяха струпани захвърлени клетки. Над мястото се виждаха няколко звезди през парцалива мъгла — част от покрива беше овъглена.
Соколарят разбираше, че нещо е горяло тук. И то буйно, съдейки по следите. Но и някак ограничено, сякаш стихията бе оставала в невидими граници…
Посегна с пръст към пламъчето в края на съчката. Беше топло, но… не колкото трябваше да бъде.
Прехвърли се на пръста му. Гъделичкаше го. Дървеняааау го размаха и главите на всички птици се обръщаха, за да го следят.
Соколарят си светеше с пламъчето, за да порови в изгорелите останки на клетките. В пепелта намери парчета от разтрошена черупка на яйце.
Занесе ги в претъпканата стаичка, прилепена към соколарника, която му служеше и за работилница, и за спалня. Остави пламъчето в чинийка. Тук беше по-тихо и се чуваше, че то леко съска.
В мъждукането му Дървеняааау огледа отрупания с книги рафт над леглото си и измъкна грамаден оръфан том, на чиято корица някой бе на-писал преди векове „Пернати секакви“.
Книгата се бе превърнала в огромен справочник. Гръбчето бе рязано и снаждано неумело няколко пъти, за да побере залепените допълнителни листове.
Соколарите в Ланкър знаеха какво ли не за птиците. Кралството бе разположено под един от основните маршрути за миграция между Главината и Ръба. А кралските соколи и ястреби бяха улавяли най-необичайни екземпляри през изминалите столетия. Соколарите ги описваха най-усърдно. Страниците бяха запълнени от горе до долу с рисунки и гъсто изписани редове. С времето се трупаха уточнения и допълнения. А перата, залепени тук-там по страниците, правеха тома още по-дебел.