Никой не си бе губил времето да съставя указател, обаче отдавна забравен соколар бе подредил повечето бележки по азбучен ред.
Дървеняааау пак се загледа в пламъчето, горящо равномерно на чинията, и внимателно разгърна пращящите листове.
Не след дълго откри каквото търсеше на буквата „Ф“.
А в най-тъмните сенки на соколарника нещо се свиваше уплашено.
В къщата на Агнес три лавици бяха запълнени с книги. От гледна точка на вещиците библиотеката беше колосална.
Две дребнички сини човечета се излежаваха върху книгите и оживено следяха представлението.
— Няма нищо страшно — заяви Агнес. — Пак съм аз — Агнес Нит, но… Тя също е тук, обаче… аз някак я удържам. Да! Да! Добре, де! Добре, само млъкни, ако обич… Виж какво, тялото си е мое, а ти си само видение на моята фантаз… Стига, де! Разбрах! Може и да е по-сложнич… Няма ли да ме оставиш да си поговоря с Леля?
— Сега коя си? — попита Леля Ог.
— Още съм си Агнес, разбира се. — Тя изви очи към тавана. — Добре! Аз съм Агнес, на която в момента дава съвети Пердита, тоест пак аз. В известен смисъл. И не съм, тлъста, премного благодаря!
— Ама вие колко сте там вътре? — не схвана Леля.
— Как тъй „има място за десет“?! — кресна невъздържано Агнес. — Я да млъкнеш! Чуй сега — Пердита казва, че на празненството имало вампири. Според нея били онова семейство Сврак. Не разбирала защо ние сме се държали така. Те оказвали някакво… влияние върху хората наоколо. Включително и върху мен, затова успяла да ме над… Ясно, нали обяснявам същото, безкрайно съм ти признателна!
— А защо не са омаяли и нея? — вметна Леля.
— Защото е опърничава! Лельо, ти помниш ли и една думичка от всичко, което те казаха?
— Ами като заговорихме за туй… не помня. Но ми се сториха приятни хора.
— А помниш ли, че разговаря и с Игор?
— Кой е тоя Игор?
Сините човечета слушаха в захлас през следващия половин час.
Към края на разказа Леля Ог поседна и позяпа тавана.
— И що да й вярваме? — изтърси след малко.
— Защото това пак съм аз.
— Някои подмятат, че у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво и…
— Да горчиво я прекъсна Агнес. — Чувала съм. Ами да. Тя е кльощавото момиче. Аз съм купчините шоколад.
Леля се наведе към ухото на Агнес и повиши глас.
— Как я караш там? Върви ли ти, а? Тя добре ли се държи с тебе?
— Ха-ха, Лельо. Много смешно.
— Значи са дърдорили как пият кръв и убиват хора, а другите кимали и мрънкали: „Брей, брей, колко увлекателно“?
— Да!
— И са похапвали чесън? — Да!
— Има нещо сбъркано, нали?
— Аз откъде да знам? Може би сме избрали неподходящ сорт чесън!
Леля си разтърка брадичката — разкъсваше се между откровението за вампирите и леко гаднярското си любопитство към Пердита.
— И как става туй с Пердита?
— Виж какво — въздъхна Агнес, — нали познаваш онази част от себе си, жадуваща да стори и да помисли всичко, за което не ти стига смелост?
Никакво прозрение не озари погледа на Леля. Агнес се запъна.
— Ами… например… да си смъкнеш дрехите и да тичаш гола в дъжда?
— О, да. Никакъв проблем — увери я Леля.
— Е… да речем, че Пердита е тази част от мен.
— Сериозно? Аз винаги съм си била тая част от мене. Най-важното е да не забравяш къде си зарязала дрехите.
Агнес едва сега си спомни, че в много отно-шения Леля беше крайно простодушна особа.
— Правичката да ти кажа, сещам се какво се мъчиш да ми речеш — продължи Леля по-умислено. — Случвало се е да искам нещо, ама да се спирам… — Тя тръсна глава. — Но… вампири… Верънс не може да е чак такъв тъпчо, че да прати покана на вампири, а? — Тя помълча. — Тъкмо та-къв си е, да знаеш. Май си е въобразявал, че им протяга приятелска ръка. — Леля стана. — Тъй. Още не са си тръгнали. Да не увъртаме повече. Ти вземи повече чесън и няколко кола, аз ще събера Шон, Джейсън и другите момчета.
— Няма да успеем, Лельо. Пердита е видяла какво става. Щом ги доближиш и забравяш всичко. Правят нещо с главата ти.
Леля се поколеба.
— А бе, не знам чак толкоз неща за вампирите.
— Според Пердита те могат и да разберат как-во си мислиш.
— Туй е работа като за Есме. Бърникането в чуждите глави, де. Там е в стихията си.
— Лельо, те са казали, че ще останат тук! Трябва да направим нещо!
— А тя къде се дяна? — почти изхленчи Леля. — Есме трябва да се заеме с туй!
— Ами ако са се разправили първо с нея?
— Нали не си го мислиш? — Леля вече се паникьосваше. — Направо сърце не ми дава да си пред-ставя как някой вампир впива зъби в Есме.