— Не се тревожи, гарван гарвану око не вади.
Пердита изплю думите, но Агнес отнесе шамара. Не беше дамска плесница, която само подчертава неодобрението. Леля Ог бе отгледала неколцина яки синове. Затова в дланта й се криеше внушителна огнева мощ.
Когато Агнес надигна глава от черджето пред огнището, Леля си разтриваше изтръпналата ръка и се взираше навъсено в по-младата вещица.
— Туй да не го чувам втори път, ясно? — изрече заповеднически. — Не си падам много да посягам, ама тъй си спестяваме споровете. Сега се връщаме в замъка. Веднага ще я оправим тая работа.
Дървеняааау затвори книгата и се взря в пламъчето. Значи е вярно. А в дебелия том дори имаше рисунка на съвсем същото, най-грижливо направена от кралския соколар преди два века. Бе написал, че го е намерил високо из ливадите една пролет. Горяло три години, но накрая соколарят го загубил някъде.
При по-внимателно вглеждане се различаваха подробности. Не беше само пламък. Повече приличаше на ослепително перо…
Е, нали през Ланкър минаваше един от основните маршрути за миграция на всевъзможни птици.
Беше само въпрос на време да се случи.
И така… новоизлюпеното същество сигурно беше някъде наблизо. В книгата се твърдеше, че минавало време, докато съзреят. Чудно, че е снесъл яйце тъкмо тук, защото в книгата беше напи-сано, че винаги мътели яйцата си в нажежените пустини на Клач.
Соколарят пак надникна при своите птици. Още бяха нащрек.
Вече можеше да си представи как е станало. Влязъл е тук, успокоен от събраните на едно място много птици, и е снесъл яйцето си, както бе описа-но в книгата, а после се е изгорил сам, за да измъти пилето.
Ако за Дървеняааау можеше да се каже, че има някакъв недостатък, той се състоеше в прекалено практичния му подход към птиците. С едните излизаш на лов за другите. Да, съществуват още видове, които си чуруликат в храстите, но те всъщност не влизат в сметките. И сега му хрумна, че по-подходяща ловна птица от феникса едва ли има на този свят.
Ами да! А в момента пилето е слабо и малко, няма как да се е залутало надалеч.
Хъм… всички птици се държат горе-долу еднакво, нали?
Задачата му щеше да се облекчи, ако в книгата имаше рисунка и на самия феникс. Всъщност имаше, и то няколко, най-старателно изобразени от някогашни соколари. Всички те твърдяха, че са виждали с очите си огнената птица.
Но освен човката и крилете между рисунките нямаше нищо общо. На една бе изобразено създание, изумително наподобяващо чапла. На друга гъска.
Щом си спомни за третата, Дървеняааау се почеса по темето. Врабче… Загадка, а? Реши да не задълбава в нея и си избра рисунка, на която птицата имаше поне малко чуждоземски вид.
Озърна се към ръкавиците, окачени на кукички. Знаеше как да отгледа птица от малка. Приучваше ги да кълват от ръката му. Разбира се, нак-рая започваха да кълват и ръката.
Да. Хвани я малка и я свикни да си седи на китката ти. Ще направи от феникса ненадминат ловец.
Дървеняааау нито за миг не си го представи като дивеч. Как ще го сготвиш?
…а в най-тъмното ъгълче на соколарника нещо подскочи и кацна на един от прътовете…
Агнес отново се напъваше, за да не изостане от Леля Ог, която нахълта в двора, бясно размахала ръце. Старата дама стигна до двама мъже, застанали до една бъчва, и така ги сграбчи, че си разляха халбите. Ако не бяха видели пред себе си Леля Ог, биха сметнали това за предизвикателство, равно поне на хвърлена ръкавица или — както постъпват в не толкова изисканите компании — на бутилка, счупена в ръба на бара.
Но те само се сгушиха кротко, а един-двама от околните дори пристъпиха от крак на крак и се помъчиха да скрият халбите зад гърба си.
— Джейсън, Дарън, я идвайте с мене — заповяда Леля. — Ще се разправяме с вампири, ясно? Има ли остри колове наблизо?
— Няма, мамо — увери я Джейсън, ковачът на Ланкър. — Ама преди десетина минутки готвачката излезе и попита иска ли някой всички тия хапки, дето някой ги е наплескал с чесън.
— Аз ги излапах, мамо.
Леля го подуши и се дръпна крачка назад, размахвайки ръка пред лицето си.
— Ъхъ, туй ще свърши работа. Като ти дам знак, ще се уригнеш с все сила, разбрахме ли се?
— Лельо, не ми се вярва да постигнем нещо така — обади се Агнес с цялата дързост, която успя да събере.
— Що пък да не успеем — и аз замалко да падна, като го помирисах.
— Казах ти вече — дори няма да ги доближим. Пердита е видяла. Все едно ни напиват.
— Тоя път съм подготвена — възрази Леля.
— И съм научила туй-онуй от Есме.
— Да, но тя… — Агнес щеше да изтърси „умее да го прави по-добре“, обаче се задоволи да смънка: — …не е тук.