— Тъй си е, ама по-добре сега да им се опълча, вместо после да й обяснявам що не съм го сторила. Хайде, идвай.
Агнес тръгна след сборището от хора с фамилията Ог, макар и измъчвана от колебания. Не знаеше доколко може да се довери на Пердита.
Някои от гостите се бяха разотишли, но при толкова изобилно пиршество в замъка повечето обитатели на Овнерог, каквото и положение да заемаха в обществото, не биха пропуснали да ошушкат наредената трапеза.
Леля огледа тълпата и докопа Шон, който минаваше с пълен поднос в ръце.
— Къде са вампирите?
— Какво, мамо?
— Оня граф… Сврака ли беше…
— Дьо Сврак — уточни Агнес.
— Тъй, де, същият — съгласи се Леля.
— Мамо, той не е… той се качи в… солариума. Всички са се… Мамо, а каква е тая воня?
— От брат ти. Я да се качим и ние. Солариумът увенчаваше замъка. Беше стар, студен и твърде проветрив. По настояване на кралицата Верънс бе поръчал да поставят стъкла в грамадните прозорци, тоест сега огромното поме-щение привличаше по-злонамерените и коварни въздушни течения. Все пак се смяташе за кралска приемна — не чак толкова достъпна като голямата зала долу, но тук кралят можеше да бъде официално неофициален с гостите си.
Наказателният отряд на Леля Ог се точеше по спиралната стълба нагоре. Тя първа пристъпи по хубавия, но износен килим към групичката пред камината.
Пое си дъх…
— А, госпожо Ог — обади се отчаяно Верънс. Моля ви, присъединете се към нас!
Агнес се озърна към Леля и навреме видя странната усмивка, разкривила лицето й.
Графът седеше в голямото кресло до огъня, а Влад стоеше зад него. Агнес реши, че и двамата са много привлекателни мъже. До тях Верънс, чиито дрехи никога не бяха по мярка, пък и винаги излъчваше неувереност, просто не изглеждаше на мястото си.
— Графът тъкмо ни обясняваше как Ланкър ще стане васално херцогство, присъединено към владенията му в Юбервалд — продължи Верънс. — Но ще продължаваме да се смятаме за кралство, което е проява на голяма сговорчивост от негова страна, нали?
— Чудесно ми звучи — сподели Леля.
— Ще има данъци, разбира се — обади се графът. — Няма да са непоносими. Не искаме да ви изпием кръвчицата… поне не и в преносния смисъл!
Той се засмя лъчезарно на шегичката си.
— Вижда ми се съвсем разумно — похвали го Леля.
— Така е — потвърди графът. — Знаех си, че всичко ще се нареди добре. И съм много доволен, Верънс, от съвременните ти възгледи. Разберете, хората имат съвсем объркани представи за вампирите. Нима сме зловещи убийци? — Той отново засия насреща им. — Е, разбира се, точно такива сме. Но само когато е необходимо. Откровено казано, как бихме могли да управляваме страната, ако започнем да избиваме всички наред? Нали няма да остане никой за управляване?
В хора от учтив смях най-силно прозвуча гласът на самия граф.
И за Агнес всичко изглеждаше напълно смислено. Очевидно графът беше разсъдлив и справедлив човек. И ако някой не беше съгласен, заслужаваше да умре.
— Ние сме хора като другите — вметна графинята. — Е… не точно като другите. Но ако ни убодете с игла, няма ли да потече кръв? Макар че ще е прахосничество…
„Пак те спипаха“ — обади се глас в съзнанието на Агнес.
Влад изведнъж се вторачи в нея.
— Преди всичко не изоставаме от духа на времето — обяви графът. — И съм длъжен да отбележа, че ни харесва как сте обновили този замък.
— Ох, онези факли у дома! — изви очи към тавана графинята. — А и някои неща в тъмницата…
Когато ги зърнах, щях да умра от срам. Всичко е остаряло с петнайсетина столетия. Когато си вампир… — тя се подсмихна иронично… — оставаш си вампир. Сън в ковчези — да разбира се, но защо да се свираме по ъглите и да се притесняваме, че сме такива, каквито сме? Всички си имаме присъщи… нужди.
„Всички се пулите като зайци пред лисица!“-беснееше Пердита някъде в мозъка на Агнес.
— О! — плесна с ръце графинята. — Виждам, че имате пиано!
Инструментът от четири месеца киснеше под покривалото си в ъгъла. Верънс поръча да му го доставят, защото бе чул, че това е много модерно. Но в цялото кралство само Леля Ог се справяше горе-долу и понякога се отбиваше, както самата тя си признаваше, да почука по клавишите.10 Не след дълго покриха пианото с плат по заповед на Маграт, а от двореца се разнесе слух как на Верънс бил вдигнат голям скандал, че е купил нещо, в което има кости от убит слон.
— Лакримоза желае да ви посвири — заповяда графинята.
— Ох, майко… — измънка Лакримоза.
— Сигурен съм, че много ще ни хареса — заяви Верънс.
Агнес не би забелязала потта, стичаща се по лицето му, но Пердита й подсказа: „Той се мъчи да ги отблъсне. Не си ли късметлийка, че имаш мен?“ След кратко суетене изпод седалката на табуретката пред пианото бяха измъкнати купчина нотни листове и младата дама се настани да посвири на инструмента. Опари Агнес с поглед, преди да започне. Между тях явно се пораждаха взаимни чувства… от онези, които подтикват околните да се изнесат бързичко от взривоопасната зона.
10
Крал Верънс копнееше някой да съчини държавен химн на Ланкър, в който вероятно трябваше да бъдат възпети прек-расните гори на страната. Дори обяви малка награда. Леля Ог смяташе, че лесно ще изкара парици, защото всички държавни химни поначало имат само един куплет… по-точно един и същ втори куплет — „нгь… нгъ-нгь… мрън-мрън…“ и така нататък, докато някой си спомни последния ред от първия куплет и го запее с пълно гърло.