И понеже щеше да опитва всичко, бе приспособил примамка за патици. Постара се да постигне звука, описан от един отдавна споминал се соколар — „досущ като крясък на мишелов, но по-плътен“. Не остана доволен от резултата, затова пък се на-дяваше, че младият феникс не знае и какъв звук би трябвало да издава птица от неговия вид. Нищо чудно да постигне нещо с примамката, пък и така няма да се чуди после дали не е сбъркал.
Той потегли да издири феникса.
Скоро сред тъмните влажни хълмове зазвуча вик като на патица, пикираща устремно към земята.
Хоризонтът сивееше в предутринния сумрак, а от навалялата ситна суграшица листата наоколо искряха, когато Баба Вихронрав напусна къщата си. Имаше много работа за вършене.
Каквото избра да вземе, носеше го в торбата на гърба си, стегната с въженце. Метлата бе оставила в ъгъла до огнището. Заклини вратата с камък и закрачи през гората, без да се озърне нито веднъж.
По-надолу из селата петлите закукуригаха своя зов към изгряващото слънце, скрито някъде зад облаците.
Час по-късно една метла кацна полека на поляната. Леля Ог слезе и заситни бързо към задния вход на къщата.
Подритна онова, което задържаше вратата отворена. Впи поглед в камъка, сякаш беше нещо опасно, заобиколи го и влезе в неосветената къща. Излезе след броени минути с много обезпокоен вид.
Втурна се към бурето с вода. Разби ледената коричка с длан, извади парче лед, огледа го за миг и го захвърли.
Хората често се заблуждаваха за Леля Ог, пък и тя се грижеше да поддържа лъжливите им представи. Например изобщо не бяха прави, когато си мислеха, че тя не гледа по-напред от дъното на поредната чашка.
От едно дърво наблизо започна да й се кара някаква сврака. Леля метна камък по досадницата.
Агнес се появи след половин час. Тя предпочиташе да ходи пеша. Подозираше, че не е най-очарователната гледка, когато е яхнала метла.
Леля Ог седеше на стол пред вратата и пушеше. Извади лулата от устата си и кимна.
— Издимила е нейде.
— Как тъй е издимила? Тъкмо когато се нуждаем от нея ли? Какво говориш?
— Не е тука — постара се да я отрезви Леля.
— Да не би само да е излязла замалко?
— Няма я — натърти Леля. — И то от два часа, ако съм познала.
— И как познаваш?
Преди — може би дори предишния ден — Леля би се позовала уклончиво на магическите си сили. Пролича колко е загрижена, защото днес стигна веднага до същината.
— Сутрин тя първо си мие лицето от бурето, ако ще и да вали порой. Някой е счупил леда преди два часа. Виж как е замръзнал наново.
— Това ли било? — олекна й на Агнес. — Е, може би просто е отишла в…
— Ела да надникнеш — покани я Леля и се надигна от стола.
Кухнята беше безупречна — всяка плоска повърхност изтъркана до блясък, огнището изметено и в него наредени цепеници и подпалки за нов огън.
Повечето по-дребни принадлежности на къщата бяха подредени върху масата. Три чаши, три чинии, три ножа, сатърче, три вилици, три лъжици, два черпака, ножица и три свещника. В дървена кутийка имаше игли, конци и карфици…
Ако беше възможно нещо да се излъска, то светеше от чистота, дори евтините свещници.
Агнес почувства как едно възелче от безпокойство се стяга в нея. Вещиците не притежаваха почти нищо. Разните вещи принадлежаха на къщите им. И не биваше да бъдат отнасяни.
Всичко изглеждаше като онагледен инвентарен списък.
Зад нея Леля Ог отваряше и затваряше вратичките на вехтия шкаф.
— Всичко е оставила подредено — промълви на края. — Дори е очукала цялата ръжда от котлето. Няма нищо за ядене освен малко вкаменено сирене и бисквити за любители да си трошат зъбите. Същото е в спалнята. Нейното картонче „НИ СЪМ УМРЕЛА“ виси на пирон зад вратата. А нощното гърне е толкоз чисто, че можеш да си пиеш чая от него, ако ти щукне такваз глупост. И си е взела кутията от шкафа.
— Каква кутия?
— Ами държи си в нея разни нещица.
— Нещица ли?
— Не се ли сещаш? Дреболийки за спомен. Онуй, дето си е само нейно.