— А това какво е? — взе Агнес зелено стъклено кълбо.
— О, Маграт й го даде — промърмори Леля, повдигайки ъгъла на чергата, за да надникне отдолу. — Нашичкият Уейн го домъкна от брега преди време. Било на тамошните рибари.
— Не знаех, че рибарите имат стъклени топки — разсеяно смънка Агнес.
Тутакси изстена безмълвно и усети как изчервяването плъзва по нея. Но Леля нищичко не забеляза. Едва в този миг Агнес проумя колко сериозно е положението. Обикновено Леля се вкопчваше в такъв подарък на съдбата като котарак във врабец. Би открила повод за съмнителна шегичка и в думите „Добро утро“. А „стъклените топки на рибарите“ би трябвало да й стигнат за цяла седмица. Щеше да дотяга и на абсолютно непознати хора: „Представа си нямате какво изръси Агнес…“ Тя събра смелост.
— Казах, че…
— Ами аз не разбирам от рибарския занаят — изсумтя Леля Ог, изправи се и замислено захапа нокътя на палеца си. — Лоша работа. Кутията… Нищичко не е искала да остави.
— Баба не би си отишла, нали? — изнерви се Агнес. — Как тъй ще си тръгне? Тя винаги е била тук.
— Нали ти рекох снощи, че напоследък тя пак си стана каквато я познаваме — двусмислено подхвърли Леля и се отпусна на люлеещия се стол.
— Искаш да кажеш, че не е на себе си, така ли? — с недоумение попита Агнес.
— Знам си много добре какво исках да кажа, момиче. Когато си е същинската тя, почва да се зъби на хората, цупи се и унива. Сега да млъкваш, че ще мисля.
Агнес сведе поглед към зеленото кълбо в ръцете си. Стъклен поплавък от рибарска мрежа, но озовал се на хиляда километра от морето. Укра-шение, каквото е и някоя мидичка. А не кристално кълбо. Би могло да замести и кристалното кълбо, обаче не е същото… А Агнес знаеше защо това е важно.
Като вещица Баба държеше на традициите. Вещиците не винаги са били добре приети. Имало е и времена, когато е било сполучливо хрумване да не обявяваш, че си вещица, и точно затова предметите на масата не издаваха с нищо какво е занятието на притежател ката им. В Ланкър от векове не беше нужно да се крият така, но някои навици се предават с кръвта във вените ти.
Всъщност сега беше тъкмо обратното. В планините вещерството се смяташе за достоен занаят, но само по-младите му представителки си набавяха истински кристални кълба, цветни ножове и капещи свещи. А старите… стигаха им и простичките кухненски прибори, стъклените поплавъци, парченцата дърво, чиято набиваща се на очи простота намекваше какво представляват наистина. Всяка празноглавка може да бъде вещица с нож, по който са изписани руни, но е нужно умение да свършиш същото с ножа за белене на плодове.
Един незабележим звук секна изведнъж и тишината зазвъня.
Леля вдигна глава.
— Часовникът спря.
— Дори не показва вярно времето — озърна се Агнес.
— А, тя си го държеше да й цъка — просвети я Леля.
Агнес остави стъкленото кълбо на масата.
— Ще огледам още малко.
Бе свикнала да се взира, щом влезе някъде, защото домовете на хората посвоему се превръщаха в техни дрехи по мярка. И се случваше да показват не само какво вършат обитателите им, но и за какво си мислят. Ако попаднеше на човек, който очаква от нея да знае всичко за всяко нещо, Агнес искаше и тя да има някакво предимство.
Бе чувала от някого, че къщата на вещицата е нейното второ лице. Всъщност каза й го Баба.
Не очакваше затруднения в разгадаването на това място. Мислите на Баба имаха силата на удари с чук и просто набиваха личността й в сте-ните. Ако този дом се сдобиеше с още мъничко свой живот, щеше да се напипва и пулсът му.
Агнес се отби във влажната ниша до кухнята. Медният казан за миене на съдове беше така изтъркан, че чак светеше. На лавицата до него бяха оставени вилица и две лъснати лъжици, имаше още дъска за пране и четка. Кофата за помия също блещукаше, макар че на дъното й се виждаха останки от счупена чаша — при скорошната шетня бе имало и жертви.
Бутна вратата към старата барака за кози. Баба не хранеше кози напоследък, но на една пейка бяха подредени прилежно пчеларските й принадлежности. Бездруго не се нуждаеше от кой знае какво. Ако ще си помагаш с дим и маска на лицето, когато си имаш вземане-даване с пчелите, каква вещица си?
Пчелите…
Миг по-късно Агнес беше в градината и притискаше ухо до един от кошерите.
Толкова рано през деня пчелите не летяха, но отвътре отекваше гръмовно жужене.
— Те знаят — отбеляза глас зад гърба й. Агнес се изправи толкова припряно, че си удари главата в капака на кошера.
— Няма да я издадат — продължи Леля Ог. Тя им е казала. Но браво на тебе, че се сети.
Нещо им извряска от един клон наблизо. Беше сврака.