— Добро ти утро, сврако-драко — промълви Агнес неволно.
— Я се разкарай, бе, скапаняк! — изръмжа Леля и се наведе да вземе нещо за мятане.
Птицата отлетя в другия край на поляната.
— Това носи лош късмет — притесни се Агнес.
— Да, за тая твар, ако имах време да се прицеля — увери я Леля. — Хич не ги трая тия дърдорковци.
— „Една сврака — печал“ — спомни си старото гадаене Агнес, загледана в подскачащата птица.
— Те нивгаш не се мотаят по една, ами довтасва и друга — промърмори Леля и захвърли пръчката на земята.
— „Две свраки — радост“, нали? — подсказа Агнес.
— А, не, „две свраки — веселие“, тъй го знам.
— Май е все същото.
— Не съм сигурна. Радвах се, когато нашичкият Джейсън се раждаше, само че не ми беше много весело. Хайде да огледаме още малко.
Още две свраки кацнаха на прастарата слама на покрива.
— „Три — значи момиче…“ — нервно избълва Агнес.
— Мен ме научиха, че е „три — значи опело“ — възрази Леля. — Има всякакво гадаене по свраки. Виж сега, отиди си вземи метлата и огледай пла-нината, а аз ще…
— Чакай — спря я по-младата вещица. Пердита настояваше с вой за вниманието й. И тя се вслуша.
Три…
Три лъжици. Три ножа. Три чаши.
А счупената чаша беше изхвърлена.
Тя не помръдваше, боеше се, че дори ако вдиша, ще се случи нещо ужасно.
И часовникът спря…
— Лельо?
Леля Ог беше достатъчно помъдряла да долови кога има нещо важно и трябва да пропусне закачките си.
— Казвай.
— Влез в къщата и ми кажи на кой час е спрял часовникът.
Леля кимна и се понесе в тръс.
Напрежението в главата на Агнес се изопваше и сякаш издаваше звук на дръпната струна. Чудеше се как този скимтящ шум не отеква из цялата градина. Ако шавнеше, ако се опиташе да насили течението на събитията, струната щеше да се скъса.
Леля се върна.
— В три часа, нали? — налучка Агнес, без да я погледне.
— Мъничко по-късно.
— Колко мъничко?
— Две-три минути…
— Две или три?
— Три.
Трите свраки изпърхаха заедно на друго дърво и започнаха да се гонят из клоните му с гръмки свадливи звуци.
— Три часът и три минути — отрони Агнес и почувства как напрежението в нея стихва, а думите напират. — Лельо, всичко е на тройки. В бараката за козите имаше още един свещник, а в нишата — лъжици и вилица. Но на масата е слагала от всичко по три.
— От някои неща има само по едно или по две — напомни Леля, но доста разколебана.
— Защото поначало е имала по едно или по две от тях. Но от нищо не е слагала по повече от три.
— Ама аз знам, че тя има четири чаши — заинати се Леля.
— Вече са три. Май е счупила едната. Видях парчетата в кофата.
Леля Ог се облещи.
— Ей, тя хич не е непохватна.
Взираше се в Агнес, като че се мъчеше да избяга от някаква смазваща и страшна мисъл.
Повей на вятъра забрули клоните. Из градината тупнаха дъждовни капки.
— Да влезем — предложи Агнес.
— Вътре е по-мразовито — завъртя глава Леля. Нещо се шмугна през листата и кацна на поляната. Беше четвърта сврака. — „Четири — значи раждане“ — смънка тя на себе си. — Тъй си е, няма какво да си блъскаме главите. Надявах се тя да не проумее, ама от Есме нищо не можеш да скриеш. Щом се прибера вкъщи, ще съд ера кожата от гърба на Шон! Нали ми се кле, че е донесъл поканата!
— Може тя да я е взела?
— Не! Ако я беше получила, щеше да дойде снощи, хващам се на бас! — троснато заяви Леля.
— И какво си се надявала да не проумее? — натъртено попита Агнес.
— За дъщерята на Маграт!
— Че какво има да проумява?! Не можеш да скриеш бебе! Всички в кралството знаят.
— Не, бе, важното е, че Маграт роди дъщеричка! И вече е майка!
— Ами да! Така става! И какво от това? Вече си викаха в лицата и се сепнаха едновременно.
Заваля по-силно. Агнес тръсна глава и от шапката й се разхвърчаха капки. Леля се поуспокои.
— Както и да е, дай поне да си съберем акъла и да се махнем от дъжда.
— И можем да запалим огъня — добави Агнес, щом влязоха във възхладната кухня. — Сложила е дърва…
— Недей!
— Няма нужда пак да ми викаш!
— Виж какво, не пали огъня, разбрахме ли се? И не пипай нищо без нужда!
— Ей сега ще сложа още подпалки и…
— Аз рекох ли ти нещо! Тия дърва не са сложени да ги палиш ти! И остави вратата на мира!
Агнес замря, преди да е отместила камъка от вратата.
— Лельо, дръж се по-разумно. Така вали и вътре, а вятърът навява листа!
— Ами нека!
Леля се тръшна в люлеещия се стол, вдигна полата си, порови около дългите си чорапи и накрая измъкна плоската манерка. Отпи дълга глътка. Ръцете й трепереха.