— Не мога тепърва да ставам дъртата вещица на моите години — замърмори си под носа.
— Лельо…
— Да?
— Какви ги дърдориш? „Дъщерята, не пали огъня, дъртата вещица…“ Леля върна манерката на мястото й, опипа по другия си крак и извади лулата и кесийката с тютюна.
— Хич не знам редно ли е да ти казвам — сподели накрая.
Баба Вихронрав се изкачи високо над разпокъсаните дъбрави и навлезе в гъсталаците по пътека, утъпквана от въглищарите и по-нарядко от джуджетата.
Ланкър вече избледняваше. Усещаше го как се изцежда от главата й. Когато долу настанеше спокойствие, тя винаги долавяше слятата гълчава на много съзнания около нея. И човешки, и животински, те се смесваха и премятаха като във великански казан с безтелесно вариво. Но тук бяха само бавните мисли на дърветата, които — честно казано — навяваха скука след първите часове и нямаше защо да им обръща внимание. Снегът, за държал се в падинките и от сенчестата страна на дърветата, се слягаше полека под дъждеца.
Баба поспря на една поляна и няколко сърни отсреща вдигнаха глави да я огледат. По навик Баба замря и си позволи полека да се разстеле. Накрая според сърните на полянката не остана никой освен тях.
А когато закрачи отново, от шубраците излезе друга сърна и се обърна към нея.
Бе виждала това неведнъж. И ловците го споменаваха понякога. Дебнеш стадото цял ден, промъкваш се безшумно между дърветата, за да избереш удобно място за стрелба, и тъкмо се прицелиш, някоя сърна ти се изпречи, вторачва се в теб и чака. Тогава ловецът разбира колко го бива…
Баба щракна с пръсти. Сърната се стресна и хукна.
Вещицата се катереше покрай каменистото корито на един поток. Колкото и устремно да течеше водата, по брега оставаше ледена ивица. Баба стигна до поредица от водопадчета, обърна се и зарея поглед към подобния на паница Ланкър.
Паницата се препълваше с облаци.
Стотина крачки по-надолу черно-бяла сврака се плъзна над гората.
Баба загърби гледката и побърза да се изкачи по мокрите заледени камъни към началото на пла-нинските ливади.
Тук сякаш имаше повече небе. Тишината тегнеше. Далеч горе кръжеше орел.
И май беше единственото живо същество освен нея. Никой не идваше насам. Прещипът и пиренът се простираха на километър два между склоновете, никъде не се виждаше пътека. Оплетени трънаци, които щяха да издерат на парцалчета всяка незащитена плът.
Баба поседя на един камък, взряна в бодливите храсти. После бръкна в торбата си и извади чифт дебели чорапи.
Продължи напред и нагоре.
Леля Ог се почеса по носа. Твърде рядко й се случваше да изглежда смутена, но този път около нея витаеше сянка на притеснение. А това беше още по-зле, отколкото да я видиш разтревожена.
— Таквоз… дали сега му е времето…
— Лельо — прекъсна я Агнес, — нуждаем се от нея. Ако трябва да знам нещо, просто го кажи.
— А бе, става дума за тая работа с… сещаш се… трите вещици. Девицата, майката и…
— …и другата — побърза да довърши Агнес. — Това го знам. Но е само суеверие, нали? Не е задължително вещиците да са винаги три.
— О, не е, разбира се — съгласи се Леля. — Мо-же да бъдат повече… да речем, четири или пет…
— А какво ще настане, ако се съберат още повече? Някаква страхотия ли?
— Страхотия, да. Разпри и раздори. И то за нищо. После всички се разотиват да се цупят. Вещиците не обичат да се събират нагъсто. Но три е… горе-долу… добре. Няма нужда да задълбавам, надявам се.
— И щом Маграт вече е майка… — подхвана Агнес.
— Е, тука стигнахме до оплетената част — призна Леля. — Туй с девицата и майката… не е толкоз просто, колкото си го мислиш. Например ти — ръгна я с лулата — си девица. Още си девица, нали?
— Лельо! За тези неща не се говори!
— Ха, аз знам, че си, щото щях да чуя веднага, ако не си — допълни Леля, която охотно говореше за тези неща. — Ама все едно, щото формалностите не са важни, чатна ли? Ако вземеш мене, аз нивгаш не съм била девица в ума си. И няма що да се червиш тъй. Не бъди като твойта леля Мей от Въдичарски извори. Има четири хлапета, а още е срамежлива пред мъжете. На нея си се метнала с туй червене. Само й кажи някой по-сочен виц и ако си сръчна, ще успееш да сготвиш вечеря за шестима на темето й, тъй пламва цялата. Като поживееш още годинки, госпожичке, щети светне, че при някои хора главата и тялото не си пасват.
— Щом е така, каква е Баба Вихронрав? — заяде се Агнес и добави гадничко, защото приказките за нейното изчервяване я жегнаха: — В главата, де.
— Да пукна, ако съм успяла да я разнищя. Ама се досещам, че според нея тука вече има нова троица. И проклетата покана е преляла чашата. Затуй се е махнала. — Леля порови в лулата си. — Хич не ми се ще аз да съм дъртофелницата. Не ми отива, а и не знам как да се кискам като тях.