Агнес изведнъж си представи ясно до ужас счупената чаша.
— Но Баба не е… да, де, не беше… тоест тя изобщо не прилича на…
— Каква полза да зяпаш куче и да разправяш, че не е куче, щото не приличало на куче, а? — прос-тичко попита Леля.
Агнес си затвори устата. Леля беше права, разбира се. Самата тя направо излъчваше факта, че е мамче на множество пораснали деца. Някои момичета си бяха предназначени от природата за… майки. „Други пък са създадени — намеси се Пердита — за професионални девственици.“ А третият вид, продължи да умува Агнес, преструвайки се на глуха за гласа на нежеланата събеседничка… Май нямаше нищо странно, че хората бяха склонни да викат Леля при раждане, а Баба — при смърт.
— Значи тя е решила, че вече е безполезна?
— Тъй ми се струва.
— И какво ще прави сега?
— Хич не я знам. Но щом сме били три, а сме станали четири… все някоя трябва да си ходи, нали?
— Ами вампирите? Ние двете не можем да се преборим с тях!
— Тя ни подсказва, че пак сме си три — напомни Леля.
— Какво?! За Маграт ли говориш? Но тя е… — Агнес се спря навреме и каза друго: — Тя не е втора Леля Ог.
— Е, аз пък съм адски сигурна, че не съм втора Есме Вихронрав, като сме подхванали тая приказка. В психарските истории тя е като риба във вода. Влиза в чужди глави, прехвърля си ума другаде… туй й е силата, няма спор. Щеше бързичко да изтрие оная усмивчица от муцуната на графа. И то отвътре, доколкото познавам Есме.
Поседяха, взрени мрачно в студеното огнище.
— Може и да не сме били винаги мили с нея — промълви накрая Агнес.
Не можеше да се отърве от представата за счупената чаша. Изобщо не се питаше дали Баба я е изтървала случайно. Може да си е внушавала, че е станало случайно, но… Дали всеки имаше своя Пердита в главата си? Шетала е из тази унила къща, отдавна настроена към ставащото в главата й, както кучето е свикнало с господаря си, и си е мислила за тройки. Три, пак три и още три…
— Есме не е на себе си, когато й е хубаво — отбеляза Леля Ог. — Занесеш ли й ябълков сладкиш, веднага ще се заяде за тестото.
— Не се случва често хората да й благодарят за нещо. А тя прави за тях какво ли не.
— Не си пада и по благодарностите. Не й е такъв нравът. Правичката да си кажа, в тоя род Вихронрав открай време е имало тъмна страна и тъкмо в туй е препъникамъкът. Да вземем например Алисън Вихронрав…
— Коя е била тя?
— Ами нейната баба. Захванала се с лошотии, тъй разправят. Един ден си събрала вещите и отпрашила към Юбервалд. А оная сестричка на Есме… — Леля се поколеба. — Както и да е, затуй Есме все наднича над собственото си рамо и охулва всичко, дето го върши. Понявгаш се питам дали не се бои да не затъне в лошотия, без да се усети.
— Баба ли? Но тя е по-строга и от…
— О, да, тъй си е. Но само щото над рамото й винаги наднича Есме Вихронрав.
Агнес пак се загледа в суровата простота на стаята. Дъждът вече се просмукваше през покрива. Въобрази си, че чува как стените се слягат в глината. И почти успяваше да си въобрази, че ги чува и как мислят.
— Тя знаеше ли, че Маграт ще нарече дъщеричката си Есме?
— Може би. Направо да се смаеш какви неща научава.
— Като се замислиш, сякаш не беше много тактично — подхвърли Агнес.
— Що пък? На нейно място аз щях да се чувствам поласкана.
— Но дали Баба не си е помислила, че така името се предава на друга? Наследява се, един вид…
— А-а… Да — съгласи се Леля. — Няма да се изненадам, ако и туй й е щукнало, като се е вкисвала.
— Моята баба казваше, че ако много ти сече пипето, ще вземеш да се порежеш — сподели Агнес.
Пак поседяха смълчани в сивкавата тишина.
— Мойто бабче — подхвана Леля Ог — също си имаше любимо лафче и го повтаряше в таквиз дни…
— И какво, беше то?
— „Я се омитай, дребна гадинко, че ще ти отрежа нослето и ще го хвърля на котката.“ Е, да, признавам — не ни помага много, както сме закъсали.
Нещо издрънча зад тях. Леля се озърна към масата.
— Една лъжица липсва…
Второто дрънчене прозвуча откъм вратата.
Свраката се мъчеше да вдигне откраднатата лъжица от прага, но вирна глава и ги изгледа неприязнено с мънистеното си оченце. И излетя миг преди шапката на Леля, завъртяна във въздуха като чиния, да отскочи от рамката на вратата.
— Тия проклетии отмъкват всичко лъскаво… — промърмори Леля.
Граф дьо Сврак надникна през прозореца към мъждивата зора, предвестяваща изгрева.
— Ето, видяхте ли? — обърна се към семейството си. — Настъпи утрото, а ние сме тук.
— Ти закри небето с облаци — намусено се заяде Лакримоза. — Не може да се каже, че е слън-чево.