— Видя ли? — развълнува се графът. — Почти не трепна! Можем да преодолеем и сакрефобията! Откога го твърдя? Дори похватите ми да са изглеждали сурови понякога…
— Страшно омразно ми беше да изскачаш посред коридора и да ни ръсиш със светена вода — призна Лакримоза.
— Изобщо не беше светена — увери я баща й.
— Разреждах я многократно. В най-лошия случай беше леко набожна. Но те закаляваше, нали?
— Знам само, че често се простудявах. Ръката на графа пак се стрелна от джоба. Лакримоза въздъхна с пресилена досада.
— Всевиждащият лик на йонийците — промърмори отегчена.
Графът едва не затанцува.
— Ето, има полза! Дори не се вцепени! А доколкото знам, този религиозен символ е доста силен. Нима усилията ни не си струваха?
— Трябва да ми се случи нещо наистина прекрасно, за да забравя онези тъпкани с чесън възглавници, на които ни караше да спим.
Бащата обгърна с ръка раменете на дъщеря си и я завъртя с лице към прозореца.
— Нима не е достатъчно да знаеш, че светът е като отворена стрида пред теб?
Челото й се набръчка от недоумение.
— Защо пък ще искам светът да е някаква си гнусна дребна морска твар?
— Защото хората ги ядат живи — осведоми я графът. — За жалост се съмнявам, че бихме могли да си набавим и парченце лимон, дълго хиляда километра, но сравнението е достатъчно ясно.
Тя се пооживи, макар и неохотно.
— Е-е, щом е така…
— Браво на теб! Харесва ми да видя как моето малко момиче се усмихва. А сега… кого ще си изберем за закуска?
— Бебето.
— Не съм съгласен. — Графът дръпна шнура на звънеца, увиснал до камината. — Няма да е дипломатично. Още не сме напреднали чак дотам.
— Онова жалко подобие на кралица ми се видя съвсем безкръвно. Влад не биваше да пуска своята дебелана.
— Я не започвай пак — предупреди я брат й. — Агнес е… много интересно момиче. Долавям, че у нея има нещо скрито.
— Какво ли не може да се скрие в такова туловище — подхвърли Лакримоза.
— За по-късно ли си я пазиш?
— Стига, стига — намеси се графът. — И вашата мила майчица не беше вампирка, когато се запознахме…
— Да, да, разказвал си ни поне един милион пъти — въздъхна Лакримоза с отегчението на същество, което пребивава в пубертета от осемдесет години. — Балконът, нощницата, ти с наметало, нейният писък…
— Тогава всичко беше по-просто — промълви графът. — И ужасно тъпо. — И той въздъхна. — Къде се дяна този Игор, по дяволите?
— Ъ-хъм — обади се графинята. — Скъпи, отдав-на се каня да поговоря с теб за Игор. Според мен трябва да го махнем.
— Именно! — разпалено потвърди Лакримоза. — Откровено казано, дори моите приятели му се подиграват!
— За мен това негово отношение „по-готически съм и от вас“ е крайно дразнещо — продължи графинята. — И глупавият му акцент… А знаеш ли какво го заварих да върши в тъмницата миналата седмица?
— Едва ли бих могъл да позная — завъртя глава графът.
— Беше донесъл кутия с паяци и камшик! Принуждаваше ги да плетат паяжини навсякъде.
— Признавам, че често съм се питал защо паяжините са в такова изобилие.
— И аз съм съгласен, татко — вметна Влад. — В Юбервалд той си е на мястото, но нали не би искал някой като него да отваря вратата на по-изискани гости?
— Освен това той смърди — завърши графинята.
— Естествено. Някои негови части са в рода ни от столетия — отвърна графът. — Но и аз мисля, че той вече дори не буди смях.
Пак дръпна шнура на звънеца.
— Да, гошподарю? — изрече Игор зад гърба му. Графът се завъртя гневно на петите си.
— Казвал съм ти да не го правиш!
— Какво да не правя, гошподарю?
— Да не се появяваш така зад мен!
— Гошподарю, шамо така мога да ше появявам.
— Върви да доведеш крал Верънс, моля те. Той ще се присъедини към нас за лека закуска.
— Да, гошподарю.
Всички се загледаха в куцукащия слуга. Графът поклати глава.
— Няма да се пенсионира — отбеляза Влад.
— Изобщо не схваща намеците.
— Старомодно е слугата ти да носи името Игор — вмъкна графинята. — Той наистина е непоносим.
— Много е просто — увери ги Лакримоза. — Смъкваме го в подземието, натикваме го в „желязната дева“, разпъваме го на скарата над огъня за ден-два, накрая го нарязваме на тънки ивички от краката нагоре, за да гледа. И всъщност ще проявим милосърдие към него.
— Предполагам, че така е най-добре — печално отрони графът.
— Помня как ми каза веднъж да спестя мъките на котката си — допълни Лакримоза.
— Исках да спреш да й правиш онова, с което се беше захванала — уточни графът. — Но… да, права си, той трябва да се махне…