Игор въведе крал Верънс, който влезе със зашеметеното изражение, присъщо на всички в близост до графа.
— А, ваше величество — пристъпи към него графът. — Заповядайте на лека закуска.
Косата на Агнес се оплиташе във вейките. Стъпи на един клон, хвана се за друг над главата си, но лявото й стъпало оставаше върху метлата, която полека се отместваше и я принуждаваше да заеме поза, затрудняваща и балерините, ако не са загрели достатъчно.
— Успя ли да надзърнеш? — провикна се Леля от твърде далечната земя.
— Изглежда и това гнездо е старо… О, не!…
— Какво стана?
— Май гащите ми се разпраха…
— Аз винаги обувам по-широчки — похвали се Леля.
Агнес премести и левия си крак върху клона, който заскърца.
„Ама че си буца — скастри я Пердита. — Аз щях да се покатеря като газела!“
— Газелите не се катерят! — възрази Агнес.
— Какво каза? — долетя гласът отдолу.
— А, нищо…
Агнес се местеше предпазливо и изведнъж всичко пред очите й се запълни с черно-бели криле. Една сврака кацна на педя от лицето й и започна да й врещи. Още пет прескочиха от съседните дървета, за да участват в хора.
Агнес поначало не обичаше птици. Бяха приятна гледка, когато летяха, харесваше и чуруликането им, но отблизо се оказваха побъркани кълба от перушина, човки и нокти, които не можеха да се похвалят и с ум колкото на муха.
Помъчи се да отпъди с ръка най-близката сврака, но тя само отпърха на друг клон, а самата Агнес се мъчеше да запази равновесие. Когато клонът престана да се люшка под нея, тя продължи към края му, като се опитваше да не чува вбесените крилати твари. Накрая надникна в гнездото.
Не можеше да познае дали е останка от старо гнездо или недовършено ново, но побираше парченце станиол, късче стъкло, а дори под навъсеното небе тук блестеше и нещо бяло… с позлатени ръбове.
— „Пет сребро са, шест са злато…“ — смънка Агнес под носа си.
— Аз го знам „пет — към рая, шест пък — в ада“ — подвикна Леля.
— Не знам дали ще успея да се пресегна…
Клонът се счупи. Под него не липсваха и други, но те само послужиха като временни спирки по пътя надолу. А последният захвърли Агнес в гъсталак от бодлива зеленика.
Леля взе поканата от стърчащата ръка. Мастилото се бе поразмило от дъжда, но думата „Вихронрав“ се четеше лесно. Леля почегърта с нокът позлатата.
— Прекалили са с туй злато. Е, вече знаем какво е станало с поканата. Казах ти, че тия птички отмъкват всичко лъскаво.
— Изобщо не се ударих — натъртено сподели Агнес. — Тези бодли превъзходно смекчиха падането.
— Ще им извия вратленцата на гадинките — обеща Леля и всички свраки около къщата се разкрещяха.
— Но може би си изкълчих шапката — изсумтя Агнес и се издърпа да стане. Все едно чакаше съчувствие от някоя локва. Примири се. — Добре, де, открихме поканата. Имало е ужасно съвпадение. Никой за нищо не е виновен. Хайде вече да намерим Баба.
— Не можем, ако не иска да бъде намерена — промърмори Леля, потривайки с пръст ръба на по-каната.
— И ти владееш Заемането. Ако ще да е тръгнала съвсем рано, все някое животинче я е зърнало…
— Хич не си падам по Заемането — непреклонно отсече Леля. — Нямам самообладанието на Есме. И почвам да се… набърквам. Бях заек цели три дни, накрая нашичкият Джейсън извикал Есме да ме върне. Ако се беше помайвал още малко, нямаше да има кой да се върне.
— Струва ми се скучно да се намърдаш в главата на заек.
— И те си имат забавления.
— Тогава да погледнем в онази рибарска стъклена топка — предложи Агнес. — Маграт ми е казвала, че умееш и това.
В отсрещния край на поляната изгнила тухла падна от комина на къщата.
— Само не тука — с нежелание промълви Леля. — Направо тръпки ме побиват… Уф, сякаш си нямахме достатъчно бели на главите… Тоя пък от къде се пръкна?
Могъщ Овес се промъкваше през гората. Пристъпяше с тромавата походка на градски жител по неравната, настлана с гниещи листа и осеяна със съчки земя. По угриженото му лице беше изписано очакване всеки миг да го нападне нещо опасно като бухал или бръмбар.
С чудатото си черно-бяло облекло напомняше за човешко подобие на сврака.
А птиците не пропуснаха да му се развикат от дърветата.
— „Седем са неразгадана тайна“ — неволно изтърси Агнес.
— „Седем са самият дявол“ — мрачно я поправи Леля. — Ти си знаеш едно, аз — друго.
Когато Овес зърна вещиците, лицето му не се разведри кой знае колко. Издуха си носа вместо поздрав.
— Ама че смотаняк — изсъска Леля.
— О, госпожа Ог… и госпожица Нит — обади се пасторът и заобиколи едно по-разкаляно място. Ъ-ъ… надявам се, че ви заварвам в добро здраве.