Пердита вярваше, че шапката на вещицата е могъш символ на авторитет и влияние. Агнес клонеше към представата, че тантурестите момичета не бива да носят островъркн шапки, особено ако са облечени в черно. Струваше й се, че някой е нахлупил на главата й обърнат надолу сладолед. За жалост и Агнес, и Пердита имаха право. Островърхата шапка носеше със себе си голямо влияние в планините Овнерог. Хората говореха с шапките, а не толкова с жените, които ги носеха. И закъсаха ли сериозно, отиваха при вещица2.
Черното също беше задължително. Пердита си падаше по черното. Според нея този цвят беше „направо жесток“. Според Агнес обаче черното не подхождаше на онези, които са излишно надарени откъм обиколка на талията… Пък и „направо жесток“ е тъпанарски израз, любим на хора с мозък, който се побира в чаена лъжичка.
Маграт Чеснова не бе носила черно, нито пък й хрумваше да изрече „свежарско“ или „жестоко“.
Агнес се отказа да изследва своето заострящо се нагоре отражение, огледа къщата, която допреди време беше на Маграт, а сега — нейна, и въз-дъхна. Погледът й се спря на скъпата, обрамчена в златно покана на лавицата.
Е, Маграт се отказа от занаята и стана кралица. Ако досега изобщо бе имало съмнение, днес вече не можеше да има. Но Агнес не разбираше защо Баба Вихронрав и Леля Ог още говорят за нея както преди. Гордееха се (донякъде), че се е омъжила за краля, и не оспорваха, че тъкмо такава съдба й подхожда. И все пак, макар че не изричаха мнението си на глас, то сякаш просветваше в ярки цветове над главите им: „Маграт се задоволи с второто място в живота.“ Агнес едва не се разкикоти, когато осъзна това за пръв път, но с тях не можеше да се спори. Те дори не биха проумели, че има за какво да се спори.
Баба Вихронрав живееше в къща с толкова стара слама на покрива, че от нея беше порасло доста жизнено дръвче, ставаше и си лягаше сама и се къпеше в корито с дъждовна вода. А Леля Ог беше най-домашната особа, която Агнес бе срещала през живота си. Да, бе скитала и в чужди страни, но винаги носеше Ланкър със себе си като някаква невидима шапка. И според двете обаче се подразбираше, че те винаги са в средата на всичко, а останалия свят го има, за да се набъркват в делата му.
Пердита смяташе, че от призванието на кралица няма по-добро.
Агнес вярваше, че най-добре е да си далеч от Ланкър, а утешителната награда е поне да си сама в славата си.
Нагласи шапката, доколкото беше възможно, и излезе от къщата.
Вещиците никога не заключваха домовете си. Нямаше нужда.
Когато пристъпи под луната, две свраки кацнаха върху сламения покрив.
Това, което вещицата Баба Вихронрав вършеше в момента, би озадачило някой потаен наблюдател.
Тя се взря в каменните плочи на пода до прага на задната врата и вдигна с крак старото чердже отпред.
После отиде при предната врата, която почти никога не отваряше, и повтори заниманията си. Огледа и процепите около рамките на вратите.
Излезе навън. През нощта бе паднал скреж злобен дребнав номер на умиращата зима — и купчините листа в сенките хрущяха. Баба порови около саксиите и храстите при предния вход. И се върна в къщата.
Имаше часовник. Хората в Ланкър харесваха часовниците, макар че не се интересуваха особено от времеви отрязъци, по-къси от час. Решиш ли да си свариш яйце, по-уместно е да си изтананикаш петнайсетина куплета от „Къде се дяна тоя яйчен крем?“. Тиктакането обаче внасяше уют в дългите вечери.
Накрая Баба седна в своя люлеещ се стол и впери суров поглед във вратата.
В гората се обаждаха сови, когато някой изтупурка тичешком по пътеката и затропа невъздържано по вратата.
Всеки, който не знаеше нищичко за желязното самообладание на Баба — около него човек можеше да огъне подкова, би се заблудил, че е чул тихичка въздишка на облекчение.
— Ами крайно време беше… — подхвана тя.
Шетнята из замъка се чуваше само като да-лечен слаб шум в соколарника. Ястребите и соколите се гушеха на прътовете си, сякаш потънали в някакъв свой свят на пикиране и издигане. Само от време на време подрънкваше верижка или изпърхваше крило.
Соколарят Дървеняааау се подготвяше в съседната стаичка, но изведнъж долови промяна във въздуха. Влезе в смълчания соколарник. Всички птици бяха будни и нащрек, направо настръхнали в очакване. Дори орелът Крал Хенри, до когото Дървеняааау припарваше само облечен в здрава броня от главата до петите, бе започнал да се озърта.
Подобно оживление наставаше, когато тук се шмугнеше някой плъх, но в момента Дървеняааау не виждаше наоколо гризач. Сигурно беше избягал.
За днешното тържество бе избрал мишелова Уилям, на когото можеше да се разчита. Е, да, на всички птици в соколарника можеше да се разчита, но по-скоро за свирепи нападения в мига, когато зърнат соколаря. Уилям обаче си въобразяваше, че е пиле, и обикновено кротуваше при многолюдни сборища.