— Досега си бяхме добре — сопна се Леля.
— Аз… ъ-ъ… се надявах да се срещна с госпожа Вихронрав.
За миг на поляната се чуваше само далечният грак на врани.
— Надявахте се? — повтори Агнес.
— Госпожа Вихронрав ли? — изломоти Леля.
— Ами… да. Това влиза в моите… От мен се очаква да… Ние сме призвани да… Чух, че може да е болна, а едно от пасторските ни задължения е…ъ-ъ, да посещаваме болните и немощните… Разбира се, аз съзнавам, че от формална гледна точка нямам паство тук, но въпреки това дойдох…
Лицето на Леля беше като слязло от портрет, нарисуван от художник с твърде смахнато чувство за хумор.
— Колко жалко, че тя не е тук — промърмори след малко и Агнес се досети, че е абсолютно искрена в гаднеенето си.
— О, така ли… Аз щях да й прочета… исках да… ъ-ъ… Тя здрава ли е?
— Сигурна съм, че веднага щеше да й олекне, като те видеше — увери го отново Леля със странно изкривена правдивост. — Само за туй би приказвала дни наред.
Но можеш пак да я потърсиш, когато си поискаш.
Овес ги гледаше безпомощно.
— Значи е по-добре да… ъ-ъ… да се върна в палатката си. Дами, позволявате ли да ви съпроводя до града? Има множество… ъ-ъ… опасни съ-щества в гората…
— Ние сме с метли — безмилостно отказа Леля. Свещеникът съвсем се омърлуши и Агнес се реши.
— Имаме една метла — напомни тя. — Аз ще ви изпратя… тоест вие можете да ме изпратите по обратния път. Ако искате.
На пастора му олекна видимо. Леля изсумтя досущ като Баба Вихронрав.
— Значи ще се видим в мойта къща. И без никакви шашарми — нареди тя.
— Аз не се занимавам с шашарми — напомни Агнес.
— Гледай да не почнеш тъкмо сега. Леля отиде при метлата си.
Агнес и свещеникът повървяха в смутено мъл-чание. Накрая тя го попита:
— Как сте с главоболието?
— О, много по-добре съм, благодаря. Мина ми. И нейно величество беше любезна да ми даде някакви хапчета.
— Колко мило.
„Трябвало е да му даде карфица! Виж я само тази пъпка! — възкликна Пердита, родена да се бори с дребните природни несгоди. — Той защо не се погрижи да я махне?“
— Ъ-ъ… вие не ме понасяте лесно, нали? — престраши се Овес.
— Почти не ви познавам.
Мислите на Агнес бяха заети със смущаващата проветривост около задните й части.
— Немалко хора се настройват неприязнено към мен още при първата ни среща — сподели свещеникът.
— Предполагам, че така си спестяват време — изтърси Агнес и се наруга.
Позволи на Пердита да овладее езика й за миг, но Овес като че не забеляза, а само въздъхна.
— Опасявам се, че трудно постигам разбирателство с хората. Боя се, че не съм особено подходящ за пастир.
„Стига си се занимавала с тоя червей!“ — скастри я Пердита, но Агнес не се сдържа:
— Не можете да си съберете стадото ли?
— Всичко ми изглеждаше толкова ясно по време на обучението — каканижеше Овес. Подобно на мнозина не обръщаше почти никакво внимание на вметнатите реплики, докато изреждаше собствените си неволи. — Но когато тук разкажа някому дори по-достъпна притча от „Книгата на Ом“, отговарят ми: „Не може да е тъй, в пустинята не растат гъби“ или „Голяма тъпотия е да се грижиш тъй за лозето си“. Хората са настроени да разбират всичко… прекалено буквално. — Той се прокашля, сякаш го тормозеше някаква мисъл. — За жалост „Старокнижието на Ом“ е категорично против вещиците.
— Нима?
— Но аз се замислих над въпросния текст във „Второ послание на Ом“, IV глава, и предложих може би излишно дръзката теория, че спорната дума се превежда по-точно като „хлебарки“.
— Така ли?
— Особено понеже по-нататък е казано, че могат да бъдат изтребени и с огън, и с „капанчета от петмез“. След това се твърди, че те внушавали похотливи съновидения.
— Не се озъртайте към мен — скастри го Агнес. — Аз само ви изпращам до града.
За нейно изумление и за буйно удоволствие на Пердита свещеникът се изчерви по-жежко, отколкото й се бе случвало.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… думата в текста би могла със същото основание да се преведе и като „варени раци“ — припряно добави той.
— От Леля Ог знам, че някога омнианците са изгаряли вещиците на клади.
— Някога сме изгаряли едва ли не всекиго унило отвърна Овес. — Но доколкото знам, някои вещици са били давени в казани с петмез.
И гласът му беше досаден. Агнес признаваше, че този човек й навява скука. Дори впечатлението беше някак пресилено, сякаш пасторът нарочно се стараеше да отегчава околните. Но една дреболия подразни любопитството й.
— Защо дойдохте да навестите Баба Вихронрав?
— Е, всеки говори за нея със… страхопочитание. — Свещеникът изведнъж започна да подбира думите като човек, вадещ сливи от вряща тенджера. — Казаха ми, че не се появила снощи, а това било необичайно. Помислих си, че не е леко за една възрастна жена да живее сама. И…