— Налага се да кажа, че госпожица Нит е права. Фениксът си прави гнездо, после пламва и новата птица се надига от пепелта. Четох за това веднъж. Впрочем тази история поначало е притча.
Соколарят се загледа в куклата на ръката си, после срамежливо сведе поглед към краката си.
— Съжалявам, госпожице.
— Значи сам разбираш, че фениксът няма как да види друг феникс — опита се да затвърди урока Агнес.
— Не съм наясно, госпожице — смънка Дървеняааау, без да отделя поглед от ботушите си.
Тя се сепна изведнъж. Соколарят прекарваше почти цялото си време на открито. — Цялата сутрин ли си обикалял из горите?
— О, да, госпожице.
— А видя ли Баба Вихронрав?
— Да, госпожице.
— Наистина ли?
— Да, госпожице.
— Къде?
— В горите при границата. На зазоряване, госпожице.
— Защо не ми каза веднага?
— Ами-и… вие попитахте ли ме, госпожице?
— Ох… Вярно, извинявай. Ти какво търсеше там?
Соколарят вместо обяснение наду свирката. Агнес пак сграбчи ръкава на пастора.
— Хайде да излизаме на пътя, че трябва да намерим Леля Ог…
Дървеняааау остана сам с куклата, примамката, раницата и неловко чувство в душата си. Възпитаха го от малък да почита вещиците, а госпожица Нит беше една от тях. Мъжът с нея не беше вещица, но обноските му го отнасяха към съсловието, което соколарят мислено определяше като „висшестоящите“. Поставяше мнозина в тази категория. И нямаше навика да спори с висшестоящи. От друга страна обаче, мислеше си, докато съ-бираше всичко и се готвеше да се премести, книгите за света се пишеха от хора, които знаеха по-вече за други книги, отколкото за света. Всички измишльотини как птица може да се излюпи от пепел бяха съчинени от човек, който нищичко не е научил за птиците. А пък щуротията, че винаги имало само един феникс… Очевидно е творение на човек, който би трябвало по-често да излиза на чист въздух и да се среща с млади жени. Птиците се излюпват от яйца. Е, да, фениксът принадлежи към тварите, научили се да използват магия, дори я бе втъкал в самото си съществуване, но магията е коварна и никой не я използва повече, отколкото му се налага. Значи непременно има и яйце. А яй-цата имат нужда от топлина, нали?
Дървеняааау размишляваше задълбочено над проблема цяла сутрин, докато се провираше през мокрите храсти и се натъкваше на разочаровани патици. У него не се бе пробудил интерес към историята — освен историята на соколарството, — но знаеше, че някога имало места (вероятно тук-там още ги имаше) с твърде високо фоново излъчване на магия. Това вероятно ги правеше излишно въл-нуващи и несъмнено неподходящи за отглеждане на потомство.
Може би фениксът, както и да изглежда всъщност, просто е измислил как да мъти светкавично.
Дървеняааау доста се доближи до истината и ако имаше още малко време, сигурно би направил следващата крачка по пътя към нея.
Баба Вихронрав се измъкна от храсталаците часове след пладне и ако някой я беше видял, сигурно щеше да се зачуди защо е загубила толкова време, за да прекоси това тясно малко плато.
Още по-учудващо би му се сторило поточето. То си бе издълбало корито, осеяно с чакъл, и една здрава жена можеше да го прескочи. Над поточето обаче бе наместен широк камък вместо мост.
Тя се загледа в камъка, после бръкна в торбата си. Извади дълго парче черен плат и го върза на очите си. После прекоси поточето, пристъпяйки ситно с широко разперени ръце, за да пази равновесие. По средата се свлече на колене и длани, постоя така задъхана няколко минути. След това продължи напред пълзешком.
А няколко стъпки под нея поточето бълбукаше весело.
Небето блещукаше. В него имаше сини пролуки и парцаливи облаци, но не изглеждаше както трябва — сякаш някой е нарисувал картина на стъкло, после го е счупил и накрая е събрал парчетата неправилно. Реещ се облак изчезна, прекосявайки невидима черта, и се появи на съвсем друго място.
Тук нищо не беше каквото изглеждаше. Но Баба Вихронрав открай време твърдеше, че това важи за целия свят.
Наложи се Агнес да замъкне почти насила Овес в къщата на Леля Ог, която беше толкова далеч от вкоренената представа за дом на вещица, че на практика се примъкваше до тази представа изотзад. Вместо черно се кипреха весели цветове в крещящ дисонанс и миришеше на излъскан с восък дъсчен под. Нямаше черепи или чудати свещи, ако не броим розовата, която Леля си купи в Анкх-Морпорк и я вадеше само пред гости с подходящо чувство за хумор. Не можеше да се отрече, че има предостатъчно маси, които трябваше да поберат огромния брой портрети и иконографии на многолюдния род Ог. На пръв поглед изображенията бяха разположени хаотично. Всъщност образите на фамилията излизаха на почетно място или го губеха според симпатията или неприязънта на обитателката. Който се озовеше на разнебитената масичка до паничката на котарака, явно бе затънал до ушите в метафорична миризлива купчинка. Положението се утежняваше и от факта, че падението можеше да настъпи не защото нещастникът е сторил нещо лошо, а защото друг е направил нещо по-добро. Затова пространството, останало незаето от портрети, бе запълнено с разни украшения. Никой член на рода Ог не би посмял да доближи град като Анкх-Морпорк, без да донесе подарък оттам. Всички от рода обичаха Леля Ог, освен това… имаше и по-лоши места от разклатената масичка. Образът на някакъв далечен братовчед веднъж бе попаднал в коридора.