Беше съвсем новичка. Според Негово несъмнено преподобие Мекле, който им бе преподавал „Духовно пастирство“, правилата за колосване всъщност били само напътствия. Овес обаче не искаше да сбърка, затова в момента якичката можеше да му послужи и като бръснач.
Грижливо сложи на врата си верижката с медальона, изобразяващ свещената костенурка, и си позволи известно задоволство от блясъка му. Взе и чудесното издание на „Книгата на Ом“, което получи при дипломирането си. Някои от състудентите му бяха отделили много часове, за да придадат на екземплярите си подобаващо оръфания вид на дълга употреба. Овес не постъпи като тях.
Пък и знаеше почти цялата книга наизуст.
Чувствайки се доста гузен, защото в семинарията го бяха предупреждавали да не използва светото писание за пошло гадаене, той стисна клепачи и отвори книгата наслуки.
Побърза да погледне и прочете първия мярнал се пред очите му абзац.
Оказа се, че попадна към средата на Второто послание на Брута до омнианците, в което кротко ги кореше, че не са отговорили на Първото послание.
„…мълчанието е отговор, що дава право на още три въпроса. Търси и ще намериш, но първо разбери какво търсиш…“ Какво да се прави… Той затвори книгата.
Що за страна е тази! Същинска дупка! След проповедта се поразходи и всяка пътека май свършваше в подножието на канара или на ръба на пропаст. За пръв път стъпваше в толкова отвесна земя. Разни твари шумоляха в шубраците край пътеките, пък и си изкаля обувките. А хората, които срещна… Е, да, бяха просто душни невежи провинциалисти, солта на земята, така да се каже. Вперваха в него недоверчиви погледи отдалеч, сякаш очакваха нещо да го сполети и внимаваха да не са наблизо, когато това се случи.
Овес обаче си напомни какво е казано в Посланието на Брута до симонитите — ако искаш светлината да бъде видяна, трябва да я отнесеш на тъмно. Тази страна явно тънеше в мрака на невежеството.
Промълви кратка молитва и излезе в калната ветровита тъма.
Баба летеше високо над фучащите назад дървета, под яркия полумесец в небето.
Изобщо не беше спокойна при тази фаза на луната. Пълната луна може само да намалява, новата — да нараства, но половинката, крепяща се на ръба между светлината и мрака… би могла да стори какво ли не.
А вещиците непрекъснато живеят на ръба. Усещаше боцкане в дланите си, но не заради мразовития въздух. Някъде беше прокарана черта. Нещо започваше.
В другия край на небето сиянието на Главината се разгаряше около планините в средата на света, достатъчно ярко да се пребори дори с бледия светлик на луната. Зелени и златисти пламъци играеха над най-високите върхове. Рядко се виждаха през тези месеци и Баба се зачуди що за знак може да е това.
Резена се прилепяше към двата склона в планински процеп, който дори не заслужаваше да бъде наречен долина. На лунната светлина Баба зърна обърнатото нагоре бяло лице, което я чакаше да кацне в сенчестата градина.
— Добра ти вечер, господин Айви — изрече тя, скачайки от метлата. — Тя на горния етаж ли е?
— В обора — с равен глас отвърна мъжът. — Кравата я ритна… зле.
Лицето на Баба не трепна.
— Ще видим какво може да се направи. Щом влезе в обора и погледна в очите госпожа Патерностер, прозря, че май не може да се направи много. Тази жена не беше вещица, но знаеше за практическото акушерство всичко, което се научава в затънтено селце от наблюдения над кравите, козите, кобилите… или жените.
— Вярно, зле е — прошепна, а Баба се вторачи във фигурата, стенеща върху сламата. — Като гледам, ще изтървем и двамата… или единия…
Само наостреният слух можеше да долови намек за въпрос в изречението. Баба се съсредоточи. — Носи момче.
Госпожа Патерностер изобщо не си направи труда да попита как е научила, но по изражението й пролича, че бремето е станало малко по-тежко.
— Ами… значи да отида и да кажа на Джон Айви…
Едва помръдна, когато пръстите на Баба се впиха в ръката й.
— Туй не го засяга.
— Но нали той е б…
— Туй не го засяга!
Госпожа Патерностер се взря в сините очи насреща и проумя две неща. Първо, че това наистина не засяга господин Айви, и второ, че каквото и да се случи в обора, то никога, ама наистина никога няма да бъде споменато в бъдеще.
— Виждах ги понякога — промърмори Баба, щом я пусна и се зае да си навие ръкавите. — Хубава двойка са. И той е добър съпруг, както чувам Сипа от каната топла вода в легена, сложен от акушерката върху яслите.