Госпожа Патерностер закима.
— Ясно е, че сам мъж трудно ще обработва земята си по тия стръмнини — допълни Баба, миейки си ръцете.
Госпожа Патерностер кимна още по-печално.
— Виж сега, госпожо Патерностер, ти излез и го отведи в къщата, свари му чай — нареди Баба. — Можеш да му кажеш, че правя всичко по силите си.
Този път акушерката кимна с благодарност. Когато тя избяга с облекчение от обора, Баба докосна с длан влажното чело на госпожа Айви.
— Е, Флорънс Айви, да видим какво можем да сторим… Но първо… да няма болка…
Помръдна глава и видя луната през прозорчето без стъкло. Между светлината и мрака… ами понякога тъкмо там се налага да бъдеш.
— ПРАВА СИ.
Баба изобщо не се озърна. — Знаех си, че ще бъдеш тук — вметна и коленичи на сламата. — КАК ДА НЕ БЪДА?
— А знаеш ли за кого си дошъл?
— ИЗБОРЪТ НЕ СЕ ПАДА НА МЕН. НА САМИЯ РЪБ ВИНАГИ ИМА И МЪНИЧКО НЕСИГУРНОСТ.
Баба прехвърли за миг-два думите в главата си, сякаш подмяташе топящи се бучки лед. Значи точно на ръба трябваше да… отсъди.
— Твърде лош ритник е бил — промълви тя накрая — Твърде лош.
След няколко минути усети как един живот се отнесе като повей край нея. Смърт прояви достатъчно благоразумие да си отиде безмълвно. Когато госпожа Патерностер почука с трепе-реща ръка на вратата и я отвори, Баба беше при кравата. Акушерката я видя да става, стиснала в пръстите си голям трън.
— Цял ден е мъчил добичето — обясни вещицата. — Нищо чудно, че е пощуряло. Накарай го да не убива кравата, ясно? Ще имат нужда от нея.
Госпожа Патерностер сведе поглед към вързопчето на сламата. Баба досетливо го бе оставила там, където госпожа Айви няма да го види.
— Аз ще му кажа какво стана — реши тя. — А пък тя… още е млада и силна, знаеш как да й помогнеш. Наглеждай я, аз или Леля Ог ще наминаваме, когато имаме време. Ако иска, може да отиде като дойка в замъка. Тъй май ще е най-добре за всички. Едва ли някой в Резена би посмял да се опълчи срещу Баба Вихронрав, но тя все пак откри сивкавата сянка на неодобрение в очите на акушерката.
— Още ли си мислиш, че трябваше да попитам господин Айви?
— Ами аз тъй щях да направя… — смънка жената.
— Мразиш ли го? Да не го смяташ за лош човек?
— Не!
— А на мен какво ми е сторил, че да постъпя тъй зле с него?
На Агнес й се наложи да подтичва. Ядосаната Леля Ог крачеше, сякаш я задвижваха немалко бутала.
— Лельо, но тук се навъртат какви ли не свеще ници.
— Само че не са омнианци! — сопна се Леля. Идваха и миналата година! Двамина от тях дори потропаха на вратата ми!
— Нали за това са вра…
— И ми бутнаха отдолу листовка със заглавие „Покай се!“ — продължаваше Леля. — Да се покая, а? Аз? Ама че нахалство! Как тепърва ще се покайвам на моите години? Тъй няма да ми остане време за никаква работа. А и почти всичко, дето съм го вършила, си ми харесва.
— Май се вълнуваш излишно…
— Пък и те горят хора!
— Вярно, някъде прочетох, че са го правили някога — призна Агнес, задъхана от усилие да не изостане. — Но е било отдавна, Лельо! Онези, които видях в Анкх-Морпорк, само раздаваха брошурки, проповядваха в голяма палатка и пееха доста скучни псалми…
— Ха! Мойто момиче, леопардът си остава на петна, ако ще да обуе гащи!
Пробягаха коридора и иззад един параван се гмурнаха в гълчавата на Голямата зала.
— Леле, затънахме до колене в тузари — огледа се Леля. — А, ето го нашичкия Шон…
Личният състав на ланкърската армия се подпираше на близката колона, вероятно с надеждата никой да не го забележи с напудрената му перука на лакей, която очевидно беше изработена за много по-висок мъж.
Кралството не разполагаше с изобилие от чиновници и служители, всъщност почти цялата работа се падаше на най-младия син на Леля Ог. Въпреки усърдието на крал Верънс, който беше нервно напредничав владетел, поданиците му от Ланкър не скланяха да приемат демокрацията на каквато и да е цена. Страната не се поддаваше кой знае колко на управление. Оскъдните държавни задължения се падаха почти изцяло на Шон. Той чистеше клозетите на двореца, носеше рядката поща, работеше в кралския монетен двор, грижеше се за балансирането на бюджета, помагаше на градинаря в свободното си време. В случаите, когато се смяташе за необходимо границата да бъде охранявана (според Верънс бариерата на черни и жълти ивици придавала професионален вид на държавата), Шон подпечатваше паспорти или в краен случай всяко късче хартия, подадено му от посетителя — например омачкан плик, — с изкусно гравирана половинка от картоф. Отнасяше се много сериозно към задълженията си. При тържества като днешното се случваше да замества Спригинс в ролята на иконом или да му помага като лакей.