А след това русите оглеждали бойното поле и погребвали труповете — цели осем дни.
— Все пак не са събрали всички, пропуснали са един — обади се веселякът шлосер от Новомосковск.
Обърнахме се и не можахме да сдържим смеха си. Да! — близо до паметника до ден-днешен лежеше един сразен богатир. Лежеше по очи върху майчицата земя, обронил на нея буйната си глава, юначните му ръце и крака се бяха проснали на различни страни, но нямаше нито щит, нито меч, а вместо шлем — износен каскет, близо до ръката — чувал. (Все пак личеше, че торбичката с Книгата за впечатления не е останала да се мачка под корема му — беше я отметнал на тревата до себе си.) И ако лежеше така не защото е пиян, ако спеше или мислеше за нещо, проснато-разпиляната му поза навяваше скръб. Много подхождаше на полето. На човек му се приискваше да отлее една фигура от чугун и да я постави тук.
Само че въпреки ръста си Заха̀р трудно можеше да мине за юнак.
— Не иска да работи в колхоза, затова си е намерил това приятно местенце — измърмори друг от работниците.
А на нас най-много не ни харесваше как Заха̀р напада новите посетители, особено онези, чийто вид му подсказва, че могат да му погодят номер. През този ден пристигнаха и други — той се надигаше от шума на моторите им, отърсваше се и на часа ги награчваше така, сякаш не той, а те отговаряха за паметника. Още преди тях и повече от тях Заха̀р се възмущаваше от занемареността, възмущаваше се така разпалено, че нямаше как да не му повярваме колко дълбоко се ядосва:
— Какво си мислите — емна той четирима души, които слязоха от един запорожец, заразмахва ръце. — Ще почакам, още малко ще почакам и ще прекрача районния отдел за култура! — (Съдейки по краката му, това можеше да стане много лесно.) — Ще си взема отпуска и ще отида в Москва, лично при Фурцева! Всичко ще й разкажа!
Но щом забележеше, че посетителите му имат страх и не му се опират, взимаше си торбата (важно, както началник взема чантата си) и се отдалечаваше — да си подремне, да запали.
Обикаляйки насам-натам, през този ден срещахме Заха̀р много пъти. Забелязвахме, че като ходи, накуцва с единия крак и го попитахме какво му е. Той ни отвърна гордо:
— Спомен от фронта!
И отново не му повярвахме.
Бяхме опразнили манерките и наобиколихме Заха̀р да ни каже откъде можем да си налеем. Водица ли? Там е работата, обясни ни той, че няма кладенец, не дават пари да се изкопае, и по цялото това толкова известно поле може да се пие вода само от локвите. А кладенец има в селото.
Като пред свои хора вече не се надигаше от земята, когато го наближавахме.
Погълчахме нещо за надписите — изсечените, надрасканите, — но Заха̀р отби атаката:
— Я погледнете през кои години са писани! Барем една по-прясна година ако намерите — готов съм да отговарям. Туй всичкото са го вършили, преди да дойда, ала сега смеят ли! Е, може някой гад да се спотаи в църквата, да надраска нещо, ама как да огледа навред!
Църквата на името на Сергей Радонежки, сплотил руските войски, а малко по-късно побратимил Дмитрий Донски и Олег Рязански, беше построена като здрава крепост, с плътно прилегнали камъни в зидовете и с форма на пресечена пирамида, до нея имаше преходна сграда с наблюдателница и две кръгли крепостни кули. Малкото прозорци бяха като бойници.
А вътре не само че всичко беше олющено, ами нямаше и под, стъпвахме по пясъка. Попитахме за това Заха̀р.
— Ха-ха-ха! Сетихте се! — позлорадствува той. — Още през войната нашите от Куликовка изкъртили всички плочи от пода, постлали с тях дворовете си, че да не газят кал. Но аз съм си записал кой колко плочи е взел… А и фронтът е минавал оттук, хората не са си губили времето. Още преди нашите всички дъски от иконостасите са отишли за укрепване на землянките, също и за печките.
С всеки изминал час Заха̀р свикваше с нас все повече и повече, вече не се притесняваше в наше присъствие да бърка в торбата, като ту слагаше нещо в нея, ту вадеше и така ние лека-полека разбрахме какво носи в този свой чувал. Не беше никакво пиене. Събираше намерените в храстите шишета (дванадесет копейки) и буркани (петаче), захвърлени там от посетителите. Освен това си носеше вътре бутилка с вода, понеже и за него цял ден нямаше друг водопой. Носеше и два ръжени хляба, от които от време на време си отчупваше и дъвчеше на сухо: