— По цял ден прииждат хора, няма кога да отскоча до селото и да обядвам.
А може би някои дни в торбата можеше да се намери съкровеното шишенце от двеста и петдесет грама или рибна консерва, заради което той не смееше да я остави и все я мъкнеше със себе си. Когато слънцето вече клонеше към заник, пристигна някакъв негов приятел с мотоциклет, двамата прекараха в храстите около час и половина, сетне приятелят му си замина, а Заха̀р дойде вече без торбата, говореше по-високо, размахваше ръце по-нашироко и когато забеляза, че си записвам нещо, ме предупреди.
— А грижи се полагат! Полагат се! През петдесет и седма е имало постановление да се огради. Виждате ли циментовите стълбчета, дето стърчат около паметника? Оттогава са. Изливали са ги в Тула. От едното до другото е трябвало да има верига, но не са я докарали. И ме учредиха мен, плащат ми заплата! Че то без мен всичко щеше да стане панер!
— Колко получавате, Заха̀р Дмитрич?
Той въздъхна като ковашки мях и не отговори. Сетне се поколеба и отвърна тихо:
— Двайсет и седем рублички.
— Че как така? Нали минималната е тридесет.
— Ами на… А съм тука без почивни дни. От сутрин до вечер — не се спирам. Нощем — пак тук.
Заха̀р лъжеше, та се прехласваше!
— Защо и през нощта?
— Че как? — засегна се той. — Нима през нощта може да се напусне това място? Тъкмо нощем трябва да се внимава. Ако се появи някоя кола — да се запише номерът й.
— Това пък защо?
— Нали не ми дават пушка! Щял съм да изпозастрелям посетителите. Цялата ми власт е да записвам номерата. Ами ако стори някоя беля?
— И на кого даваш после номерата?
— На никого, така си остават… Сега, видяхте ли, строят къща за посетителите. И нея трябва да пазя.
Разбира се, бяхме видели къщурката. Едноетажна, с няколко стаи, беше пред завършване, но под ключ. Стъклата на прозорците бяха поставени и тук-там счупени, подът — настлан, мазилката — недоизкарана.
— А ще ни пуснете ли да пренощуваме? — (По здрач започна да захладнява и нощта явно щеше да бъде студена.)
— В къщата за гости ли? В никакъв случай.
— Че за кого е тогава?
— В никакъв случай! А и ключовете не са у мен. Хич не ме молете. Ако искате, заповядайте в моята барачка.
Ниската му, със скосен покрив барака беше същинска кошара за половин дузина овце. Наведохме се и надзърнахме вътре. Подът беше покрит с изпотъпкано, стрило се на прах сено, имаше и котле с нещо недоизсърбано, няколко празни шишета и съвсем изсъхнал крайшник хляб. Ала велосипедите ни можеха да се поберат, щяхме да легнем и ние, а и стопанинът имаше къде да се изтегне.
Но той не беше глупав да остава за през нощта:
— Отивам да вечерям. У дома, в Куликовка. Да хапна нещо готвено. А вие пуснете райбера отвътре.
— Да почукате, когато се върнете! — пошегувахме се ние.
— Хубаво.
Заха̀р Торбата отметна другия пеш на чудатото си сако, не онзи, където беше Книгата за впечатления, там също имаше зашити две примки. От вълшебния си чувал извади една брадва с къса дръжка и я пъхна в примките.
— Ето — мрачно рече той. — Това е всичко, с което разполагам. Повече не ми дават.
Той произнесе тези думи с такава обреченост, сякаш очакваше някоя нощ да довтаса цяла орда неверници — да рушат паметника, и ще се наложи той да я спира сам с тази своя брадвичка. Каза го така, че ние дори трепнахме в мрака: може пък да не е хайта, може наистина да вярва, че без нощната му охрана Полето ще се затрие?
Но, останал без сили от почерпката, от търчането и шумотевицата през деня, прегърбен, като накуцваше леко, Заха̀р се завтече към селото си и ние още веднъж му се присмяхме.
Стана така, както искахме — бяхме останали сами на Куликовото поле. Възцари се пълнолунна нощ. Кулата на паметника и църквата-крепост се изправиха срещу нея като черен заслон. Слабите далечни светлинки на Куликовка и Ивановка почти не си личаха от ярката луна. Не мина нито един самолет. Не се чу да избръмчи нито една кола. Отникъде не отекна тракането на някакъв влак. На лунната светлина вече не се виждаха околните нивя. Тази земя, тревата, луната и пущинакът бяха същите, както през 1380 година. В бранището времето беше спряло и бродейки по нощното Поле, човек можеше да възкреси всичко: и огньовете, и тъмните хергелета коне, можеше да се чуят откъм Непрядва лебедите на Блок.
И ни се искаше да възприемаме куликовската битка като едно цяло, като нещо необратимо, да не обръщаме внимание на скрибуцащите забележки на летописците: че всичко това става не така отведнъж, не е толкова просто, че историята се връща на спирали, връща се и на примки и ни души в тях. Че след толкова ценната победа руската земя обеднява откъм воини. Че Мамай веднага е сменен от Тохтамъш и още на втората година след битката той тръгва към Москва, Дмитрий Донски избягва в Кострома, а Тохтамъш отново опустошава и Рязан, и Москва, с хитрост превзема Кремъл, граби, пали, сече глави и за кой ли път отвежда пленници за Ордата.