Светослав Минков
Захарното момиче
Имаше някога в едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко в тая градина беше направено от захар: и цветята, и дърветата, и пеперудите, и птичките, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седеше по цял ден на една захарна пейка в градината и плетеше захарна тантела със захарни игли.
А на другия край на земята далеч от омагьосаното царство живееше беден ковач с жена си и с малкия си син. Синът помагаше на баща си в ковачницата и надуваше духалото в огнището.
Когато той възмъжа, обърна се към баща си и рече:
— Тате, намислил съм да отида в омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.
Бащата сложи чука си на земята, избърса потта от челото си и каза:
— Добре си намислил, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човек като всички други, а то е направено от захар. Ако се ожениш за него, то ще стане като обикновените хора и тогава ти ще престанеш да го харесваш. А там, дето няма обич, няма и щастие.
— Не, тате — отвърна синът. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.
— Дай боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.
И синът се стегна за път. Облече се в нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува с родителите си. Майка му го изпрати чак до пътната врата, целуна го по челото и го закичи със здравец.
Много дни и нощи вървя момъкът, докато най-сетне стигна в омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си над ухото и сне китката здравец от гърдите си.
А захарното момиче вдигна ясните си очи от захарната тантела, която плетеше, и хвърли поглед към оградата да види кой иде.
— Добър ден! — промълви момъкът, като се изправи пред вратата. Той стоеше заслепен от хубостта на девойката и не знаеше какво друго да й каже.
— Добре дошел, пътниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага да отвори вратата и покани непознатия гост в градината.
В този миг по клоните на захарните дървета запяха безброй розови птички и стотици пеперуди накацаха по раменете на щастливия скитник.
Синът на ковача пристъпи към момичето и му подаде китката здравец.
— Вземи това цвете като дар от нашата далечна страна — рече той, без да снема очи от прекрасното лице на захарната хубавица. — Аз дойдох да те взема за жена и да те отведа в нашата малка ковачница, около която цъфтят теменужки и чуруликат синигери. Съгласна ли си да дойдеш с мене?
Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устните му като алена пъпка, а в сините му очи грейна ангелска доброта. То изгледа непознатия левент и каза:
— Съгласна съм да ти стана жена, ала преди това ще искам от теб да убиеш крилатия змей, който пази живата вода, та да видя дали си юначен.
— А къде живее крилатият змей? — попита момъкът и стисна юмруци, готов за борба.
— На края на нашето омагьосано царство — отвърна девойката. — Там в планината се намира една вълшебна пещера, в която тече сребърният извор с живата вода. Като стигнеш пред пещерата, насреща ти ще изскочи един змей, ала ако твоята обич към мен е по-силна от всичко, ти не ще се уплашиш от него и ще го победиш.
— Тръгвам още сега — извика юнакът и в погледа му се разискри страшна решителност.
И момъкът замина по широкия друм, а захарното момиче хвърли подире му една бяла захарна роза и дълго му маха с ръка, докато той се изгуби в далечината.
Късно през нощта синът на ковача стигна в планината. Още отдалече съзря вълшебната пещера, пред която гореше грамаден огън. Той пропълзя по скалите и когато беше вече близо до огъня, чу изведнъж грозен рев, който отекна из планинските усои като страховита гръмотевица. Юнакът се изправи и видя на две крачки от себе си крилатия змей. Из раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а в големите му очи лъщеше вампирска стръв.
Но момъкът не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излъчваха сините й зеници, и в яките му ръце кипна непозната до тоя ден мощ. Без да се бави нито миг, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворените челюсти и ги разчекна с всичка сила. Чудовището изрева от болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкът извади ножа си от пояса, заби го в главата на змея и я отряза с един замах като на пиле, а после я хвърли в грамадния огън и влезе в пещерата.
Сребърният извор с живата вода клокочеше между камъните и грееше в тъмнината като месечина. Синът на ковача се наведе над него, взе делвата, която бе оставена на един камък, и я потопи в извора, та гребна с нея от водата. След това излезе навън и се спусна надолу по планината.