Синчец наистина победи и тази година. Стоеше в средата на поляната, окъпан в кръв и пот, но с щастлива усмивка на муцуната. Едно съвсем младо биче сложи на рогата му нов венец. Кравите скандираха:
— Син-чец! Син-чец!
Бикът вдигна глава и се усмихна още по-широко. В погледа му вече нямаше злоба — напротив, кафевите му очи бяха кротки и благи.
— Благодаря! — простичко каза той и си тръгна, пристъпвайки бавно и гордо, както подобава на победител.
— Сега е твой ред! — Минзухарка коленичи и помогна на Броколи да слезе.
Разтреперано, зайчето излезе на полянката. Пет много стари крави с увиснали вимета го последваха.
— Той би трябвало да умре! — обяви едната от тях — Но, както повеляват традициите, днес ще има право да спечели не само живота си, но и възможността свободно да пресича Поляните…
— Мислихме дълго! — допълни втората — И решихме, че задачата му ще бъде да плени или убие страшния звяр, който от два месеца живее в Северния участък и с когото дори Синчец не можа да се справи!
В настъпилата мъртва тишина Броколи можа да чуе как Минзухарка възкликна:
— Олеле, горкото зайче!
Но нямаше път назад, така че той свирна на Фалко, метна се на седлото и каза:
— Готов съм!
— Имаш време до залез слънце! — третата стара крава леко му се усмихна — Пожелавам ти успех!
Зайчето смушка коня и препусна на север.
3. НА ЛОВ ЗА ЧУДОВИЩЕТО
Северният участък не бе от най-хубавите пасища на кравите, но пък предлагаше многобройни скривалища за всякакъв вид чудовища. Земята вече не бе просто хълмиста, а нагъната и причудливо набраздена. Навсякъде бе осеяно с разнообразни по размери камънаци. Кравите мъдро бяха посели тук люцерна, която така или иначе не можеха да ядат прясна. Както още предишната вечер Минзухарка бе обяснила на Броколи, имаха споразумение с таралежите от близкото село — в замяна на мляко (ежковците ужасно го обичаха), те идваха да вършат земеделската работа, за която трябваха ръце — сеитба, коситба… Таралежите бяха единствените с право да влизат безнаказано в Рогатите поляни. Но сега дори те не бяха посмели да нагазят в люцерната и тя бе израстнала по-висока и от Фалко.
Броколи спря кончето на едно възвишение и се огледа. Из люцерната личаха пътеки — явно чудовището я бе смачкало, докато е тичало насам-натам. Но от самото него нямаше и следа.
— Хм! — Броколи свали въжето от седлото на Фалко — Как мислиш, дали пък не си е отишло?
Отговори му далечен басов звук, силно наподобяващ злобен лай.
— Лаещо чудовище? Що за чудо! — зайчето сложи ръка над очите си да засенчи слънцето.
След малко го видя — по-право, видя люлеещата се люцерна и следата, която чудовището оставяше в нея. Беше доста далеч все още, но бързо се приближаваше.
— Предай се! — изкрещя Броколи, смушка Фалко и се втурна в атака.
В гъстата люцерна не се виждаше абсолютно нищо. Кончето сляпо препускаше в галоп и зайчето можеше само да се надява, че спазват правилната посока. Препускаха, препускаха…
Внезапно точно пред тях изникна грамадната олигавена глава на чудовището, което също тичаше с все сили. Броколи нямаше време дори да дръпне юздите, преди да се сблъскат. Ударът го изхвърли от седлото, но за щастие люцерната омекоти падането.
Той се надигна с въжето в ръце. Фалко лежеше наблизо в несвяст — под него, също в безсъзнание, беше чудовището. Броколи не губи нито секунда — ловко омота с въжето краката на звяра. Едва след това можа да го разгледа.
Всъщност, това беше куче. Никога не бе попадал на такова, но бе съвсем сигурен. Беше черно на цвят, с оранжеви крака и муцуна, а от опашката му, кой знае защо, бе останало само заоблено чуканче. На ръст трябва да беше почти колкото Фалко… Интересно, какво правеше по тези места?
Фалко се размърда пръв. Успя да се изправи на крака, но изглеждаше доста замаян. Подуши кучето, изпръхтя и, олюлявайки се леко, се оттегли встрани да пасе.
На звяра му трябваха още няколко минути да се съвземе. Щом отвори очи и видя Броколи, взе гърлено да ръмжи.
— Спокойно, куче! — каза му зайчето — Не се каня да ти сторя нищо лошо!
— Ти си врррраг! — изръмжа кучето — Ще те ррррразкъсам!
— Защо? — полюбопитства Броколи.
— Мотаеш се около кррррравите и ще кррррадеш от тррррревата им! — кучето понечи да се надигне, но лапите му бяха вързани и то само се изви настрани.