— Пррррекррррасно! — Роро облиза зурлата му — Можеш да ррразчиташ на мен!
Къщите на селцето изплуваха от мрака. Картофчо, Роро и Вълничка свиха към хана.
Съвсем сам, Броколи продължи към улицата. Приятни спомени летяха из главата му — ето там живееше Морковчо, вечният палавник и беладжия. Там пък бе домът на Тревичка… А ето и къщата на Детелинка…
Най-сетне той стигна до малката бяла къщурка, чиито прозорчета грееха особено дружелюбно и привлекателно. Отвътре се разнасяха смях и весели писъци — братчетата и сестричетата му си играеха. Той бутна портичката и несигурно спря в дворчето. Толкова весели бяха… Дали пък не бе сгрешил — дали всъщност семейството му не се чувстваше по-добре без него? Може би щеше да е по-хубаво да отиде в хана и утре да потегли а път с Картофчо без дори да им се обади? Почти се бе обърнал да си тръгне, когато чу гласа на майка си:
— Толкова ми липсва… Как мислиш — дали е жив или лежи някъде отдавна погребан?
— Броколи ли? Той е умно зайче! — баща му въздъхна — Надявам се, че е жив и е добре… Само колко ми се иска да се върне у дома…
— Каква грешка щях да направя! — Броколи се плясна по челото — Рижла бе права, наистина съм голям глупак!
Той бързо прекоси дворчето и отвори вратата.
Всички го гледаха, вцепенени от изумление. Първа се опомни мама Карфиолка. Тя изтича и го прегърна:
— Синко! Само колко си порастнал…
По бузите й се стичаха сълзи. Трогнат, Броколи нежно я целуна:
— Всичко е наред, мамо… Върнах се вече!
— Като че ли знаех, че ще дойдеш… Приготвила съм детелинови цветчета… Гладен си, нали?
— Добре дошъл у дома, сине! — татко Брюксел на свой ред притисна Броколи в прегръдката си — Много ми липсваше!
Братчетата и сестричетата на зайчето го обсадиха с радостни писъци:
— Какво ни носиш? Какви подаръци си ни приготвил?
— Не съм ви взел нищо… — Броколи се засмя — Но имам цял куп интересни истории за разказване…
— Оставете брат си на мира! — сгълча ги мама Карфиолка — Нека хапне и си почине, след това ще ни разказва!
Така и стана. Вечеряха — Броколи не си спомняше някога да е хапвал по-вкусна детелина. Натъпка се така, че едва мърдаше.
След като масата бе разтребена, той се намести по-удобно на стола си и поде разказа:
— Лодката беше прекрасна. Тясна, с висок нос и скосен бак, тя приличаше на готов за излитане лебед. Забелязах я още докато тичах с останалите надолу по хълма. Не я бях виждал друг път, но, Господи, беше прекрасна…
Затаили дъх, зайчетата слушаха с внимание и възторг.