Бързо завъртя превключвателите и почувства ужасната несигурност на човек, когото очаква екзекуция. Погледът му попадна на неговия гуумски костюм, който бе свалил и сгънал прилежно на съседния стол.
— В името на „Гуумски станове“ — каза той и влезе в затопления трансмитер на уебското „Лесно пътуване“.
— Биолог ли? — попита доктор Питч, дебел мъж с кръгло тъжно лице. — Какво би могъл да прави един биолог на Луната? Тук, под купола, няма живот, нито някъде другаде.
Мършавият и възмутен Ричърд Мулен се намръщи.
— Аз съм биолог, който мрази живота — отвърна той. — Моето семейство беше в текстила. Вместо там, аз отидох в науката. Не се погаждам твърде добре с хората, нито с животните. Фактически не ме е много грижа да отглеждам каквото и да било.
Той всмукна дълбоко от кислорода на доктор Питч и се взря навън през малкия стъклен въздушен купол, намиращ се дълбоко в един от кратерите на Луната. Пемзената пустиня и рушащите се от влиянието на космоса скали му действаха успокояващо.
— Дойдох на Луната, за да изобретя нещо по-добро от живота, но се нуждая от отпуска. Когато чух, че си в съседния купол и че провеждаш някакви опити с електронна апаратура, реших да ти се представя. Харесвам твърде много електрониката и освен това мисля, че си във връзка с един мой далечен роднина, някой си Виктор Уеб.
— Работя с Уеб — уточни доктор Питч. За момент видът му стана още по-тъжен. — Моят земен опит прилича много на твоя. Моите хора бяха в бизнеса „Как да се подмазваме“, така че аз се залових с инженерство — хуманно инженерство, за да бъда точен. Водех при „Вашингтон Маркет“ курса „Как да бъдем любезни“. После те поискаха от мен да преподавам „Практическите аспекти да бъдеш щастлив“. Накрая ми дадоха да водя семинар по „Как да получа най-много от всеки“. Точно тогава не издържах и написах „По дяволите всички“, което стана бестселър и ми позволи да дойда на Луната и се посветя на електрониката. — Питч махна с ръка към сивотата на Лунния пейзаж. — Никакъв грохот от трафик. Никакви срещи с превзето усмихващи се политици, нанасящи си взаимно удари под пояса. Никакви упорити млади мъже, опитващи се да смучат знание само за до го превърнат в долари за хромирани въздушни коли. Ни…
Мулен не слушаше. Той се взираше в някаква стъкленица върху полицата.
— Какво е това?
— Заек — отвърна Питч, — а не би ли могъл да дишаш по-повърхностно, докато разговаряме на тази тема? Знаеш, че кислородът струва пари.
— Съжалявам. Това нещо малко ме шокира. Обект на вниманието на Мулен беше малък съд съдържащ около два литра течност. Неговото съдържание беше загадка. Представляваше сребристосива субстанция с неопределена плътност.
— Имаме проблем със скелетите — поясни Питч. — Този заек пристигна вчера. Две определено заешки очи се появиха в стъкленицата на повърхността на създанието и се взряха в тях. Питч мушна в съда един морков и очите изчезнаха. Появи се заешка уста, която захапа зеленчука.
Ръцете на Мулен трепереха но в очите му блестяха от възхищение.
— Какво друго може да прави? — попита той.
Питч тъжно изля заека от стъкленицата. Веществото образува заекоподобно тяло и тръгна по пода на издадени от него пипала. То образува нос, който потрепваше и душеше, а от време на време правеше и очи, за да изследва географията на лабораторния под.
— Определено подобрение на това, което имаме на Земята — въздъхна Мулен.
— О, Уеб не се интересува от нови форми бозайници — каза Питч. — Той иска с тази машина да пренася хора. Да замени космическите кораби.
— Как?
Питч му каза.
— Обаче днес не мога да ти я демонстрирам, защото по план не е предвидено пренасяне. Но, както виждаш, имаме проблем с твърдия калций на костите. Скелетът на този заек ще пристигне след около седмица. После мога да го прекарам през приемно-предавателното устройство — т.е. да го пренеса отново през машината тук, на Луната — и да получа моя обикновен градински вариант на заек.
Мулен наблюдава как заекът заподскача пъргаво наоколо. После се преобразува в нещо като котка и се покатери на една маса, на която имаше купчина моркови.
— Обобщена неспециализирана маса за едно тяло — промълви той. — Следователно, ако се нуждаеш от крак, обръщаш се към съответната памет и си изграждаш колкото са ти необходими. Ако се нуждаеш от око, обръщаш се към паметта за него. През останалото време можеш да си почиваш във формата на локва. — Мулен се обърна триумфиращо към Питч. — Ами, човече, това е бъдещето! Скелетите години наред са задържали развитието на човешката раса. Хората без скелети биха могли да живеят в къща с големината на детска играчка посредством увеличаване на своята плътност. Биха могли да пътуват, преобразувайки се в разумно факсимиле на птица. Биха могли да удвоят интелекта си, като заемат телесни клетки и направят от тях мозъчни през часовете на работа. Биха могли…