И нахълтва Кумчо Вълчо страшен
с рев и вой при заяка изплашен.
Заю поглед ужасен повдига:
— Вълчо, да не си дошъл за книга?
— Книга ли, останал си без ум!
Я не вдигай много, много шум,
а оттук изчезвай без следа —
иначе — очаква те беда!
Знам че си жесток и страшен вълк,
но да бъда тук — за мен е дълг!
— Ти ли срещу мен повдигаш глас?
Ей сега ще те науча аз!
Заю трепна, после с пъргав скок
скрива се на рафта най-висок.
Вълчо се озъбва разярен:
— Няма да избягаш ти от мен,
Зайо неразбран! Ще те изям!
Но стъписан млъква. Пес голям
срещу него изръмжава смело —
гълъбчето беше го довело.
— Где е, отговаряй, подъл звяр,
малкият ни библиотекар!
— Хърр, не стъпвай ти към мен ни крачка,
тежката ми лапа ще те смачка!
Кумчо Вълчо в бой се хвърля пръв,
Мурджо го посреща с гняв и стръв.
Козина из стаята хвърчи,
светят настървените очи.
А пък Заю хуква да избяга,
но засрамен спира се на прага.
Спомня си съвета на Мецана.
„Тук, при мойте книги, ще остана —
мисли Заю. — Нищо, че треперя,
още малко смелост ще намеря
да дочакам края на борбата,
че за срам ще стана във гората.“
Мурджо се нахвърля тоя път,
зъбите му святкат и блестят.
Вълчо от борбата уморен
пада на земята победен,
но с последни сили се премята —
свил опашка, бяга към гората.
— Хъррр — избяга смелият юнак,
ще се срещнем с него утре пак!
Зайо, ти спокойно работи,
Вълчо няма тук да се вести!
Мисли Заю: „Мурджо е герой,
верен и добър другар е той!“
Жаден за просмета и наука,
скоро бухалът пристига тука.
А след него стъпва бавно, тежко,
Заювият мил побратим Ежко.
Книжки две подава той на Зая!
— Кой ги е загубил, аз не зная!
Бяха край лесковия шумак!
Зай се усмихва под мустак.
Лисините книжки той познава,
взема ги и нова му подава.
Заю чак до късно следобед
книги дава всекиму поред.
Свършил е работният му ден,
сяда той безкрайно уморен,
зачервените очички търка,
в чекмеджето на бюрото бърка —
Морковче изважда си оттам.
— Ах, с каква наслада ще го ям! —
мисли Заю, сладко, сладко хруска,
после на леглото се отпуска.
И заслушан в Щурчовите песни,
се унася в сънища чудесни.