— Мога, Зайо Байо, мога. Ще видиш, че мога. Отишли при къщата на зайчето. Разревал се еленът:
— Скоро, Лисо, вън! Скоро вън, че като вляза, па като те вдигна на рогата си, ще те хвърля през девет земи в десета!
А лисицата се обадила отвътре:
— Като изскоча, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ви разпръсна.
Еленът се уплашил и избягал.
Зайчето тръгнало отново да търси защитник. Плаче, хлипа и проклина лошата съседка, лисицата. Небето цепи от плач. Но никой го не чува. Всички животни се изплашили от Кума Лиса. Кучетата, мечката, бикът и еленът им разправили. Много ги било страх, горките.
Зайчето наближило към селото. Срещнал го Петльо с коса на рамо. Тръгнал бил на коситба.
— Кукуригуууу, Зайо Байо! Кукуригуууу, защо си се разплакал? Майка ти ли е умряла, или е починал баща ти?
— Ох, остави се, байо Петльо! Как да не плача? Съградих си къща — хубава и яка, изписах я, наредих я, — да я видиш, та да ми завидиш. От пъстри кори и лико я направих. А Кума Лиса, моята съседка — нали е ленива, — си направи къща от ледени буци. Запролети се, пекна слънцето, разтопи я. А моята къща си остана. Дойде лисицата на гости и ме помоли да се сгрее нл огнището ми. Влезе, настани се и ме прогони да се скитам нагоре-надолу немил-недраг, без дом и без подслон.
— Туй ли било? Хайде Де вървим тогава да я изпъдим.
— Да вървим, бай Петльо, но можеш ли я изпъди?
— Мога, Зайо Байо, мога.
— Не, не можеш, байо Петльо. Кучетата отидоха — зли и свирепи, — а Кума Лиса ги изплаши. Отведох Баба Меца — и тя се уплаши. После отидохме с бика — и той се уплаши. Най-сетне отведох вуйчо Елен, но лисицата подплаши и него. И ти не можеш пропъди тая проклета лисица.
— Аз ли не мога? Ще видиш.
Отишли при къщата. Петелът се развикал:
— Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигуууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
Чула лисицата и се уплашила. Сторило й се, че всички косачи от селото са се събрали пред къщата. Решила да избяга през комина. Но — гледа — коминът тесен, не ще може да се промъкне през него. Па и в огнището гори огън.
Чул се отново гласът на Петльо — тоя път още по-страшен:
— Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
Лисицата се обадила отвътре:
— Почакайте малко: обличам се!
И почнала отново да мисли как да избяга. Дали не може през прозореца? Не, той е тесен.
Пак се зачул гласът на петела, три пъти по-страшен от преди:
— Кукуригу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
А лисицата се обадила:
— Още малко почакайте: кожуха си обличам!
Видяла Кума Лиса, че не може да се отърве. Мисли, мисли, нищо не може да измисли.
А петелът отново извикал, тоя път толкова силно, че всичко живо се разтреперало:
— Кукуригууу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Вън, Лисо, вън! Вън, Лисо, вън!
Лисицата излетяла като стрела из вратата, но Петльо бил препречил косата. Разсякъл Кума Лиса на две, а после — още надве, че и още на две. На късове я направил. Сетне влязъл в къщата и заживял братски със зайчето. Дълго живели те заедно и много имот натрупали.
Оттогава излязла пословицата: „Живеят си братски като петела и зайчето“.