Величка Настрадинова
Заклинание
Из высоких ворот,
Из заохтенских болот,
Путем нехоженым,
Лугом некошеным,
Под пасхальны звон,
Незванны,
Несуженый,
Приди ко мне ужинать.
Там хрустальние есть города.
Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или по-скоро даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се е оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер из гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета и тя снизходително ги съветваше:
— Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.
Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.
Марта на часа забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна:
— Какво се е случило?
Матьо притегли жена си, притисна глава до гърдите й, задържа дъха си и не след дълго отвърна с привидно ироничен глас:
— Вживявам се. Като Флобер. Но както виждаш, не се получава.
— И какво толкова ужасно успя да напишеш в тая киша?
— Тук ли да ти го чета? — заядливо я погледна Матев, но Марта вече беше се наместила до него.
Не му остана нищо друго, освен да я загърне с широкия си според модата плащ и да започне:
„Някога имаше един човек с необикновена глава. Тя струваше много, толкова много, че никой не би се решил да я оцени. И човекът си живееше неоценен. Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя и не й обръщаха внимание. Човекът беше скромен, на никого не казваше, че главата му има огромна цена. Само той си знаеше и това му стигаше.
Впрочем, ако ще говорим истината, трябва да споменем, че и учителите му забелязваха необикновената глава, учудваха се:
— Боже мой, каква глава! — и толкова. Нямаха време да се занимават специално с него, защото имаха много ученици, а човекът не беше богат и не можеше да им плаща. Минаваше без чуждите грижи. Въртеше всичко сам. Съвсем сам.
Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото «перпетуум мобиле», над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи. Изнамери я, но никой не повярва. Професорите му се засмяха:
— Това е невъзможно. Това е утопия. Перпетуум мобиле не може да се създаде.
И даже не погледнаха чертежите му.
Отчаян, човекът ги изгори. Но той не можеше да стои бездеен. Започна да пише стихове. Не бива да се забравя, че той беше млад и току-що беше се влюбил в едно красиво момиче. За съжаление главата на момичето струваше повече от една не особено зряла диня. Момичето беше манекен в модна къща, разхождаше се в най-новите и хубави дрехи, позираше на фотографите и когато журналистите я канеха да каже нещо, за да го напишат във вестниците, тя обикновено разправяше, че професията й е трудна и че трябвало да се мисли много как да бъде демонстриран всеки модел. Изобщо тя смяташе това за мислене. Всеки мисли толкова, колкото може. За един мисленето е леко, а за друг — тежко. Момичето мислеше, че е кой знае каква работа да представиш някаква измислена и ушита от други хора рокля, а човекът казваше скромно:
— Написах поема.
Момичето не разбираше нищо от поеми и смяташе, че щом той скромно говори за стиховете си, то сигурно стиховете са лоши. Все пак тя ги събираше при писмата на другите си обожатели. Но… нищо повече. Момичето манекен нямаше време за разни хора, които пишат кой знае какви поеми.
Човекът изпитваше голяма мъка, но беше толкова стеснителен, че се боеше да я покаже пред хората и се смееше весело даже тогава, когато сърцето го болеше от скръб.
А момичето и всички други казваха:
— Ах, колко е безчувствен!
Те не подозираха, че чувствата му са хиляди пъти по-ярки и силни от техните, защото бяха свикнали да вадят на показ всяко свое чувство и да забавляват или тормозят околните с него.
Човекът мълчаливо носеше огромния товар на отхвърлената любов и никой не го чу да възроптае.
Но, когато човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея. Тогава той реши да вдигне бунт против скръбта. Човекът не познаваше бездействието. Той хвърли всичките си сили, знания и способности, за да отърве човечеството от скръбта. Събираше измъчените хора и им говореше, че на света трябва да има само радост.