Александър С. бе добър приятел на писателя Матев, но проявяваше странно упорство — не искаше да се запознае с Марта. Той посещаваше концертите й, тя го бе виждала, дори твърдеше, че някога, много отдавна, бе говорила с него при необичайни обстоятелства, но Матев като че не й вярваше — около Марта и без това всичко беше необикновено.
Матев бе дълбоко наскърбен заради приятеля си, но не можеше да се съгласи, че жена му знае повече от телеграфните агенции.
А тя придърпа плаща му, обви се хубаво от глава до пети и предложи:
— Я ти си върви, пък аз ще гледам да помогна на Александър.
— Ако се простудиш… — заканително поде Матев.
— …Ти ще ми свариш чай — завърши Марта. — Иди си, моля те, и не ми пречи.
Матев се отдалечи, прогонен от нетърпението й. В края на алеята се обърна да я види. Тя бе вдигнала глава, като че се ослушваше.
Стъмни се, заваля отново и той се канеше да тръгне да я прибира, когато отдалече ое чу гласът й. Един много странен напев, протяжен като вик, прорязан с неразбираеми думи, размътваше тишината и караше нощните птици да му отвръщат с тревожни крясъци. Непонятната песен завърши в такава тишина, сякаш цялата гора изтръпна и замря.
Матев стоеше на верандата замаян и имаше усещането, че го водят по незнайни пътища, пълни с мъгла, движещи се сенки и мирис на горяло дърво.
От гората излезе Марта. Завита в тъмния плащ приличаше на богиня от подземния свят. Изкачи стъпалата на верандата и каза:
— На Александър и през ум не му минава, че е мъртъв.
— Престани с детинските си истории, Марта. Време е да…
— Време е да се подкрепя. Чака ме дълго бдение.
Преди да настъпи нощта, трябва да го изведа от блатата — и поясни: — Там, при Александър, сега започва денят.
Матев реши да не й противоречи. Бе видял странното й изражение, бе чул и забързаното й дишане, толкова необичайно за нея — певицата, която можеше на един дъх да изпее цяло изречение от меса на Бах. Той я настани, подаде й любимия й хладен чай и опита да възвърне благоразумието й:
— Мартичка, много ми е тежко да говоря, но моля, разбери ме: с представленията и необоснованите си вярвания ти не можеш да ме разсееш и да отдалечиш мислите ми от смъртта на Александър.
— Аз? — Марта се усмихна високомерно. — Аз, дето мога да накарам хиляди хора да забравят кои са и в кое царство живеят? Подценяваш ме, мили ми Матьо. На моята воля са подвластни твърде много неща. Отдавна владея силата на изкуството. А какво е изкуството — налагане на нечия велика воля. Пея и всички зачитат могъщата воля на Хендел, на Вагнер, на Адамовска или на Моцарт… Към тези внушения аз добавям своето. И зная аз неведомите заклинания, които сочат пътя към човешката душа.
— Увлече се Мартичка, започна да говориш в мерена реч.
— И мерената реч е заклинание. Стига да се добере до висините на магията и да стане поезия. Има едно стихотворение от Анна Ахматова, „Заклинание“. Непреводимо е. Защото наистина е заклинание. Там витае дори зримият образ на тая магьосница. Тя е красива и застрашителна. Излязла Ъ по пълнолуние на некосените ливади край незнайни блата. Призовава този, който не е наречен за нея и знае, че той ще излезе от високите врати и по пътища, където никой не ходи, ще дойде, за да вечеря с нея…
Матев се раздвижи неспокойно:
— Мартичка, на тебе не ти е добре. Искаш ли да те занеса в леглото?
— Има хора, на които им е още по-зле — отмести ръцете му тя. — И защо му е на твоя Александър да върши непозволени неща?
— Непозволено ли е да се биеш за свободата! А тогава какво е позволено?
— Не ме разбра — уморено затвори очи Марта. — Цял свят знае, че той е отишъл не само за да спасява народа от бактериите. Биографията му е достатъчно известна, за да бъде заблуждавано общественото мнение. Александър се сражава, това е ясно. А непозволеното вече е извършил — нарушил е „табу“-то на едно от нецивилизованите племена. Оттам иде недоразумението. Главният вещер на племето е направил от восък главата му, за да стовари върху нея проклятията си. Командосите за щастие са намерили това изваяние, разнасяли са го и са го хвърлили в блатата. Но в същите тези блата блуждае Александър и биоенергията, която отделя цялото диво племе, за да му пречи и да го погуби, така се е сгъстила около него, че той не може да намери брод и да стигне до езерата, до населените места.
— Доколкото разбирам, ти възнамеряваш от хиляди километри чрез волята си да се противопоставиш на концентрираната биоенергия на цяло племе, да сломиш нейната враждебност и да изведеш Александър, когото ти считаш за жив. Мартичка, слушал съм и по-фантастични неща от твоята уста, разбирам огорчението ти и това, че не искаш да повярваш в смъртта му, но все пак мисля, че имаш треска, трябва да вземеш лекарства и да спиш.