Лъхна хлад и мирис на плесен. После някой въздъхна и от гробния сумрак се надигна Човекът. Даже не замижа от светлото.
Взе огледалото, което се изтърколи от чантата на припадналата дама, огледа се, намести добре главата си, затвори оловното ковчеже, където нещо припламваше и съскаше, и разкърши рамене. После с ковчежето под мишница Човекът напусна гроба, като не пропусна да прочете надписа на плочата: «Тук заровиха радостта. Тук почива умът. Тук скриха светлината на Вселената.»
Усмихна се.
Погледна примрелите от страх гробари и си каза:
— Горките! Дали им е идвало наум, че радостта не може да бъде заровена, умът не може да почива, а светлината на Вселената никой не може да скрие?“
— Госпожо, да не би вие да пишете и произведенията на вашия съпруг? — лукаво попита Войкович.
— Само това ми оставаше! — се възмути Марта. — След като на тоя свят съществува музиката, най-висшето изкуство. И след като гении са се добрали до такова съвършенство.
И тя отново отвори рояла и запя:
— Но защо тя пее това? — недоумяваше Войкович.
— Може би… защото тя самата подобно на Орфей ме изведе от подземното царство на мъртвите — каза Александър.
— И как ли е подкупила неумолимите богове? — с печал и като че ли с ревност изрече Донервалд.
— Навярно им е запяла — отвърна Александър.
Матев въздъхна невесело:
— Не само им пя. Извърши заклинание чрез силата на изкуството си. И ето те тебе „незванны, несужденый“, ето те, дойде у нас на вечеря.