— Това е единствената възможност да бъдем заедно.
Той затвори уста.
Мълчанието продължи непоносимо дълго. И тогава заговори Блейс, която до този момент беше наблюдавала развоя на нещата със скръстени ръце:
— Тя ми каза, че са сродни души.
За момент на Теа й се стори, че го казва злобно, за да я нарани.
Но баба й ги погледна изненадано.
— Сродни души? Толкова отдавна не бях чувала за това.
— Древен мит — изсумтя скептично Рийс.
— Може би не — каза тихо майка Кибела. — Може би древните сили се пробуждат отново. И се опитват да ни кажат нещо.
Баба й гледаше надолу към пода. Когато вдигна поглед към Теа, в тъмните й пламенни очи имаше сълзи. И за пръв път, откакто Теа я познаваше, тези очи изглеждаха наистина стари.
— Ако ти позволим да направиш това… — каза тя. — Ако ти позволим да се откажеш от своя произход… къде ще отидеш след това?
Но отговорът дойде от Ерик.
— При мен — каза той простичко. — Майка ми и сестра ми вече я обичат. Майка ми знае, че Теа няма родители. Ако й кажа, че повече не може да остане тук, тя ще я приеме в дома ни, без никакви излишни въпроси.
— Разбирам — каза баба й. Ерик не уточни, че майка му смята, че Теа живее в неподходяща среда с неуравновесена стара жена, но Теа имаше чувството, че баба й знаеше това.
Последва отново мълчание, след което баба й огледа Кръга. Накрая кимна и въздъхна.
— Мисля, че момичето ни даде изход от ситуацията — рече тя. — Има ли някой, който не е съгласен?
Никой не отговори. На повечето лица се четеше състрадание.
„Те си мислят, че това е участ, по-лоша и от смъртта“, осъзна Теа.
В този момент прозвуча гласът на Блейс:
— Аз ще донеса Чашата.
Тя мина през мънистената завеса.
„Добре. Приеми го“ — мислеше си Теа. Сърцето й биеше лудешки. Тя и Ерик се държаха толкова здраво за ръцете, че изгорените й пръсти туптяха от болка.
— Няма да боли — прошепна му тя. — В началото ще бъдем малко объркани… Но после всичко ще си бъде както преди… Като изключим това, че няма да помним нищо за никакви магии.
— Но ще можеш да се запишеш в курса по зоология — каза Ерик. — А после и в Калифорнийския университет. — Той се усмихваше, но в очите му блестяха сълзи.
Дани пристъпи напред.
— Мога ли… Бих искала да се сбогувам. — В първия момент тя запази самообладание, но сетне се разхълца и се хвърли в прегръдките на Теа. — Ти… ти им каза, че не съм виновна. Не ме издаде. И сега няма да ме накажат. Но ще ми е толкова самотно без теб в училище… — Дани отстъпи назад, обронила глава, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Бъди благословена.
Блейс се върна и звънчетата в косите й все така подрънкваха. В едната си ръка държеше оловен бокал, а в другата бутилка.
Само при вида й Теа цялата потръпна. Стъклото беше толкова потъмняло от годините, че не можеше да се каже какъв е бил първоначалният му цвят. И беше толкова деформирано, че не беше ясно дали е обло или правоъгълно. Върху корковата тапа имаше восък и всевъзможни печати и ленти.
Баба й счупи печатите, развърза лентите и се опита да издърпа тапата от восъка, но се наложи Блейс да й помогне.
Сетне наклони бавно бутилката над бокала в ръцете на Блейс.
От гърлото потече кафеникава течност. Баба й продължи да налива, докато чашата се напълни.
— Когато изпиеш това — промълви тя, — ще ме забравиш. Няма да познаваш никого тук. Но ние няма да те забравим. — След това тонът на баба й стана някак официален. — Теа София Хармън, нека бъде записано в архивите, че ти си истинска дъщеря на Елвиза.
Тя пристъпи с усилие напред и целуна Теа по бузата.
Теа я прегърна, чувствайки за последен път топлината на крехкото тяло на старицата.
— Прощавай, бабо. Обичам те.
После Блейс се приближи, подавайки й бокала с две ръце. Изглеждаше някак необуздана и красива, косата й падаше като черен водопад около нея, а пръстите й около бокала бяха бледи.
— Сбогом — каза й Теа и взе чашата.
Блейс се усмихна.
„Време е — каза си Теа. — Не се колебай. Не го мисли.“
Тя вдигна бокала към устните си и отпи.
Леко се задави при първата глътка. Имаше вкус на…
Теа потърси очите на Блейс… Които бяха големи, сиви и лъчезарни. Те я гледаха невъзмутимо и настойчиво. Толкова настойчиво, че изразът им можеше да се тълкува като предупреждение.