— Да, знам. Имаме си приятели.
Ригън погледна майка си.
— А?
— Катерици, скъпа, катерици на тавана.
Дъщеря й беше гнуслива и не понасяше плъхове. Дори мишките я тревожеха.
Диренето на роклята завърши безрезултатно.
— Видя ли, мамо, няма я.
— Да, видях. Може Уили да я е прибрал при почистването.
— Изчезнала е.
— Добре де. Облечи морскосинята, тя ти отива.
След като изгледаха една дневна прожекция на стар филм с Шърли Темпъл, те прекосиха реката по Кий Бридж и поеха към ресторант „Хот Шоп“ в Рослин, където Крис си поръча салата, а Ригън супа, четири хлебчета, пържено пиле, ягодов шейк и боровинков пай с шоколадов сладолед. Къде го побира всичко това? В китките си ли? Детето беше крехко като напразна надежда.
Крис си запали цигара с кафето и погледна през прозореца вдясно към кулите на Джорджтаунския университет, после сведе замислен поглед към измамно спокойните води на Потомак, прикриващи опасно бързите и мощни течения под повърхността. Тя се настани по-удобно на стола. В меката светлина на гаснещия ден привидното мъртвешко спокойствие на реката изведнъж й се стори заредено с коварство.
И изчакване.
— Вечерята беше чудесна, мамо.
Крис се обърна към щастливата усмивка на Ригън и както често се случваше, неволно ахна от неканената болка да види образа на Хауърд в лицето на дъщеря си. Сигурно зависеше от осветлението. Тя бързо измести поглед към чинията на Ригън.
— Няма ли да си доядеш пая?
Ригън наведе очи.
— Мамо, ядох бонбони преди да излезем.
Крис загаси цигарата и се усмихна.
— Тогава да се прибираме, Ригс.
Прибраха се преди седем. Уили и Карл вече се бяха завърнали. Ригън веднага изтича към детската стая в мазето, за да довърши птицата на майка си. Крис мина в кухнята да прегледа сценария. Завари Уили да вари кафе в стария кафеник без капак. Изглеждаше раздразнена и недоволна.
— Здрасти, Уили, как мина денят? Добре ли си прекарахте?
— Не питайте. — Уили добави щипка сол и малко яйчена черупка към кипналото съдържание на кафеника. После разказа, че отишли на кино. Тя искала да гледат „Бийтълс“, но Карл предпочел някакъв филм за Моцарт. — Ужас! — ядно добави тя и врътна ключа на печката. — Ама че глупак!
Съчувствам ти. — Крис стисна папката под мишница. — А, Уили, да си виждала роклята, дето я купих на Ригън миналата седмица? Синя, памучна.
— Да, тази сутрин беше в гардероба.
— И къде я сложи?
— Там си е.
— Да не си я взела случайно с дрехите за пране?
— Там е.
— При прането?
— В гардероба.
— Не, няма я. Сама проверих.
Уили понечи да каже нещо, но подви устни и се навъси. Карл бе влязъл в кухнята.
— Добър вечер, госпожо.
Той отиде до мивката и си наля чаша вода.
— Заложи ли капаните? — попита Крис.
— Няма плъхове.
— Заложи ли ги?
— Заложих ги, разбира се, но таванът е чист.
— Как беше филмът, Карл?
— Вълнуващ.
Гласът и лицето му бяха напълно безизразни.
Тананикайки популярна песничка на „Бийтълс“, Крис тръгна да излиза, но изведнъж спря.
Да опитаме още веднъж!
— Карл, трудно ли беше да купиш капаните?
Без да се обръща, той отговори:
— Не, госпожо. Никак.
— В шест часа сутринта?
— Взех ги от денонощния магазин.
Крис се плесна по челото, вгледа се в гърба на Карл и излезе от кухнята, като си мърмореше тихичко:
— Ама че съм завеяна!
След една дълга и великолепна вана тя отиде до гардероба в спалнята си за халат и откри изчезналата рокля на Ригън. Лежеше смачкана на пода.
Крис я вдигна. Етикетът от магазина още си беше на място.
Какво търси тук?
Крис се замисли и си припомни, че заедно с роклята бе купила две-три неща за себе си.
Сигурно съм донесла всичко накуп.
Крис отнесе роклята в спалнята на Ригън и я закачи в гардероба. С ръце на кръста огледа дрехите на дъщеря си. Чудесно. Хубави рокли. Да, Ригс, тук гледай, а не към баща си, който дори не се сеща да прати едно писмо.
Докато обръщаше гръб на гардероба, палецът на крака й се блъсна в ръба на бюрото. О, Боже, само това ми липсваше!
Тя вдигна крак и се зае да разтрива ударения пръст. Едва сега забеляза, че бюрото е изместено поне метър настрани.
Нищо чудно, че се ударих. Уили сигурно е чистила с прахосмукачката.
Взе писмото от агента си и отиде в кабинета.
За разлика от просторната всекидневна с широки панорамни прозорци и изглед към Кий Бридж, водещ към отсрещния бряг на Потомак, кабинетът пораждаше чувството за напрегнат шепот; за тайни между богати роднини — висока тухлена камина, ламперия от вишнево дърво и масивни тавански греди, сякаш издялани от портата на старинен замък. За новото време напомняха само модерният барплот с табуретки от неръждаема стомана няколкото шарени възглавнички върху мекия нисък диван, където Крис се изтегна със сценария. Писмото беше пъхнато между страниците. Тя го препрочете отново. „Вяра, Надежда, Любов“ — филм от три независими части, всяка с отделен екип и режисьор. Предлагаха й „Надежда“. Хубаво заглавие. Малко скучно, помисли си тя, но елегантно. Със сигурност ще го сменят с някоя глупост от сорта на „Благочестива суматоха“.