Двете жени се спогледаха.
— И ти ли го усещаш? — попита Шарън.
Крис кимна. Имаше нещо в къщата. Напрежение. Въздухът постепенно пулсираше и се сгъстяваше, сякаш наоколо бавно се трупаха противостоящи енергии.
Звукът на звънеца им се стори нереален.
Шарън се завъртя.
— Аз ще отворя.
Тя мина във вестибюла и отвори вратата. Карас се връщаше с голям кашон в ръцете.
— Отец Мерин е в кабинета — каза Шарън.
— Благодаря.
Карас бързо отиде до кабинета, почука леко и влезе с кашона.
— Извинявай, отче — каза той. — Нямах много…
Карас застина на прага. Мерин, облечен с панталони и тениска, бе коленичил до леглото с наведена глава и сплетени ръце. За момент Карас се вцепени, сякаш завивайки зад ъгъла изведнъж бе видял собственото си детство да преминава, преметнало небрежно през лакът одеждите за църковния хор.
Карас наведе очи към дъждовните капки по кашона. Пристъпи към дивана и безшумно извади на него каквото бе донесъл. После свали шлифера и грижливо го сгъна на облегалката на един стол. Озърна се към Мерин, видя го да се прекръства и бързо извърна глава. Взе по-големия стихар и тъкмо започваше да го надява над расото си, когато чу как Мерин стана и тръгна към него. Придърпвайки одеждите, той се обърна, а старият свещеник спря пред дивана и плъзна нежен поглед по съдържанието на кашона.
Карас извади измежду дрехите един пуловер.
— Може би ще искаш да си го облечеш под расото, отче — каза той и го подаде на Мерин. — В стаята й понякога става много студено.
Мерин наведе очи към пуловера и лекичко го докосна с пръсти.
— Много си внимателен, Деймиън. Благодаря ти.
Карас взе от дивана расото на Мерин, погледна го как си облича пуловера и едва сега, гледайки това простичко, прозаично действие, той изведнъж усети силата и величието на този човек; усети момента; усети как сгъстяващата се тишина го притиска, задушава, смазва усещането му за непоклатимия и реален свят. Опомни се от усещането, че някой издърпва расото от ръцете му. Мерин.
— Запознат ли си с правилата на ритуала, Деймиън?
— Да.
Мерин започна да закопчава расото.
— Най-важно е предупреждението да избягваш разговорите с демона.
Демонът, помисли си Карас.
Потресе го начинът, по който Мерин изрече тази дума — като нещо от всекидневието.
— Можем да питаме за съществените неща — продължи Мерин. — Но всичко извън това е опасно. Крайно опасно. — Той взе стихара от ръцете на Карас и започна да го облича над расото. — Не го слушай, каквото и да ти казва. Демонът е лъжец. Той ще лъже, за да ни обърка, но ще смесва лъжите с истини, за да ни атакува. Това е психологическа атака, Деймиън. И то могъща. Не го слушай. Запомни това. Не го слушай.
Докато Карас му подаваше епитрахила, екзорсистът добави:
— Искаш ли да ме питаш нещо, Деймиън?
Карас поклати глава.
— Не, но мисля, че би било полезно да ти разкажа за различните личности, които се проявиха в Ригън. Засега са три.
Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:
— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?
Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.
— Ако обичаш, води ме, Деймиън.
Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.
Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.
— И вие ли искате да влезете?
— А не бива ли?
— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.
Крис погледна въпросително Мерин.
— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.
Крис пак погледна Карас. Наведе глава.
— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.
— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.
— Тереза.
— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.
За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова напрежение, онзи напрегнат като пружина мрак от вътрешната страна. В спалнята.