— Конярска курва! Путка!
Шарън изхвръкна от стаята.
Новата личност направи гнуслива гримаса, огледа се и попита:
— Няма ли някой да отвори прозореца? Моля ви! В тая стая ужасно вони! Просто… Не, не, недейте! — побърза да се поправи съществото. — За Бога, не го правете, че може и още някой да пукне!
Денингс се изкикоти, намигна зловещо на Карас и изчезна.
— … Той те прокужда…
— Наистина ли, Мерин? Наистина ли?
Демонът отново се бе появил и Мерин продължи заклинанията, като от време на време прекръстваше Ригън и я докосваше с епитрахила, а съществото го обсипваше с мръсни думи.
Твърде дълго, помисли тревожно Карас. Пристъпът траеше твърде дълго.
— Ето я и свинята! Майката на свинчето!
Карас се завъртя и видя Крис да идва към него със спринцовка и памучен тампон. Тя засрамено бе навела глава и Карас пристъпи насреща й.
— Шарън се преоблича — обясни Крис, — а Карл…
— Добре — прекъсна я Карас и двамата се приближиха до леглото.
— Да, виж какво свърши, свинска майчице! Ела да видиш!
Крис се мъчеше да не слуша, да не гледа докато Карас притискаше отпуснатите ръце на Ригън.
— Виж бълвоча! Виж престъпното си изчадие! — беснееше демонът. — Доволна ли си сега? Ти го направи! Да, ти, с твоята кариера над всичко, над съпруга ти, над нея, над…
Карас се озърна. Крис стоеше парализирана.
— Действайте! — заповяда той. — Не слушайте! Хайде!
— … твоя развод! Моля, върви при свещениците! Те няма да ти помогнат! Свинчето е лудо! Не разбра ли? Ти го доведе до лудост и убийство, и…
— Не мога! — Крис гледаше с изкривено лице треперещата спринцовка в ръката си. Тя поклати глава. — Не мога да го направя!
Карас дръпна спринцовката от пръстите й.
— Добре, дезинфекцирайте! Ето тук!
— … в ковчега, кучко…
— Не слушайте! — повтори Карас и като го чу, демонът яростно впери в него зачервени, изхвръкнали от орбитите очи.
— И ти си същата стока, Карас! Да! И ти!
Крис избърса със спирт ръката на Ригън.
— А сега вън! — нареди Карас, докато забиваше иглата в съсухрената плът.
Крис избяга към коридора.
— Да, знаем как се грижиш за майките, драги ми Карас! — изграчи демонът.
Йезуитът пребледня и за момент се вцепени. После бавно извади иглата и се вгледа в белите очи на Ригън, докато от гърлото й излиташе бавната, звънка песен на момченце от църковен хор: Tantum Ergo sacramentum veneremur cernui…
Това беше католически химн. Карас стоеше изтръпнал, а зловещата, вледеняваща кръвта песен се лееше в пустотата, където Карас зърна с потресаваща яснота ужаса на наближаващата вечер. Вдигна очи и видя Мерин с кърпа в ръцете. С уморени и много нежни движения старият свещеник бършеше повърнатото от лицето и шията на Ригън.
— …et antiquum Documentum…
Пеенето не спираше.
Чий е гласът, запита се Карас. После из главата му се мярнаха откъслечни мисли: Денингс… Прозорецът…
Изцеден и безсилен, той видя как Шарън се върна в стаята и взе кърпата от ръцете на Мерин.
— Аз ще довърша, отче — каза тя. — Вече ми мина. Преди компазина бих искала да я преоблека и измия. Може ли да изчакате навън за минутка?
Свещениците прекрачиха в топлината и полумрака на коридора, където уморено се облегнаха на стената със скръстени ръце и наведени глави, слушайки призрачното, приглушено пеене откъм стаята. Карас пръв наруши мълчанието.
— Одеве ти каза, отче… каза, че има само една нова личност.
— Да.
Говореха тихо, с наведени глави като на изповед.
— И че всички останали са само форма на атака — продължи Мерин. — Той е един… само един. Демон. — Тишина. После Мерин каза простичко: — Знам, че имаш съмнения. Но аз вече съм се срещал с този демон. И той е могъщ, Деймиън. Много могъщ.
Пак замълчаха и пак заговори Карас:
— Ние твърдим, че демонът не може да пречупи волята на жертвата.
— Да, така е. Няма грях.
— Тогава каква е целта на обсебването? Какъв е смисълът?
— Кой знае? — отвърна Мерин. — Кой би се надявал да знае? И все пак аз мисля, че целта на демона не е жертвата, а ние… свидетелите… всички в тази къща. И мисля… мисля, че смисълът е да ни тласне към отчаяние; да отхвърлим човешкото, Деймиън; да се видим в крайна сметка като зверове, долни и разложени; без достойнство; грозни; недостойни. И може би там е разковничето — да се смятаме за недостойни. Защото мисля, че вярата в Бога изобщо не зависи от разума; мисля, че в крайна сметка всичко опира до любовта — да приемем, че Бог винаги ще ни обича.