— Така вече е по-добре — продължи съществото. — Виж сега, тя ме уби! Не онзи ханджия, Карас — тя беше! О, да! — Съществото решително кимна. — Тя! Разбираш ли, аз си седях кротко на барчето и изведнъж ми се стори, че я чувам да стене горе. Е, в края на краищата трябваше да видя какво я мъчи, затова се качих и представяш ли си, сграбчи ме за гърлото ситната кучка! — Гласът изтъня жално. — Господи, никога през живота си не бях виждал такава сила! Взе да крещи, че съм чукал майка й, че тя се развела заради мен и още някакви глупости. Не беше много ясно. Но едно ще ти кажа, драги, метна ме през шибания прозорец! — Гласът изтъня до фалцет. — Скапанячката ме уби! Разбра ли? Кажи сега, честно ли е да ме изриташ оттук? Сериозно, Карас, смяташ ли, че е справедливо? А?
Карас преглътна с усилие и отговори дрезгаво:
— Е, ако наистина си Бърк Денингс…
— Нали все това ти повтарям? Да не си глух?
— Добре, ако си Денингс, тогава кажи ми как главата ти се извъртя назад.
— Скапан йезуит! — изруга тихо съществото.
— Какво каза?
Съществото неуверено зашари с поглед наоколо.
— А, главата? Шантава работа. Да. Много шантава.
— Как стана?
Денингс извърна глава.
— Честно казано, на кого му пука? Напред-назад, нагоре-надолу… Само се формализираш… чист педантизъм.
Карас наведе глава, хвана пак китката на Ригън и погледна часовника.
— Дими, моля те! Не ме карай да бъда сама!
Отново майка му.
— Ако вместо свещеник бе станал лекар, щях да живея в хубава къща, Дими, не при хлебарките, не сам-самичка в онази въшлива квартира!
Карас прикова очи в часовника и се помъчи да заглуши всичко, но отново чу риданията.
— Дими, моля те!
— Ти не си майка ми!
— Няма ли най-сетне да погледнеш истината в очите? — Този път беше демонът. Разгневен. — Нима вярваш каквото ти казва Мерин, глупако? Мислиш го за свят и добър? Да, ама не! Той е горделив и недостоен! Ще ти го докажа, Карас! Ще го докажа, като убия свинчето! Тя ще умре и няма да я спасите нито ти, нито неговият Господ! Ще умре заради гордостта на Мерин и твоята некадърност! Тъпак! Не биваше да й даваш либриум!
Потресен, Карас погледна победоносния блясък в очите му, после пак наведе очи към часовника.
— Забелязваме ли пулса, Карас? Забелязваме ли?
Карас се намръщи тревожно. Пулсът беше ускорен и…
— Слаб? — изграчи демонът. — О, да! Засега е отслабнал малко. Съвсем малко.
Карас пусна ръката на Ригън, бързо взе чантата си, извади стетоскоп и го притисна към гърдите на детето.
— Слушай, Карас! — изхили се демонът. — Добре слушай!
Карас се вслуша и тревогата му нарасна. Сърдечните тонове бяха далечни и слаби.
— Аз няма да я оставя да спи!
Изтръпнал от ужас, Карас бързо погледна демона.
— Да, Карас! — изграчи съществото. — Тя няма да спи. Чуваш ли? Няма да оставя свинчето да спи!
Демонът отметна глава и избухна в злорад смях. Карас го гледаше като замаян и забеляза завръщането на Мерин едва когато старият свещеник застана до него и тревожно се вгледа в лицето на Ригън.
— Какво има? — попита той.
Карас глухо отвърна:
— Демонът каза, че няма да я остави да спи. — Той обърна към Мерин безсилен поглед. — Сърцето й губи ритъм, отче. Ако не заспи скоро, ще умре от сърдечна недостатъчност.
Мерин се навъси загрижено.
— Не можеш ли да й дадеш някакво лекарство? Нещо за сън?
— Не, това е опасно. Може да изпадне в кома. — Карас извърна очи към Ригън. Тя кудкудякаше като кокошка. — Ако кръвното падне още малко…
Той не довърши.
— Какво мога да направя? — попита Мерин.
— Нищо — каза Карас. — Нищо. Не знам, може би има някакви нови лекарства. Ще повикам кардиолог.
Мерин кимна.
— Да. Това ще е добре. — И докато Карас излизаше, той добави съвсем тихо: — И ще се моля.
Карас завари Крис да будува в кухнята. Откъм вратата до килера долитаха риданията на Уили и утешителният глас на Карл. Карас обясни необходимостта от спешна консултации, като се постара да не разкрива докрай под каква заплаха е животът на Ригън. Крис даде съгласие и Карас позвъни на един свой приятел, известен специалист в медицинския факултет на университета. Събуди го и му описа положението накратко.
— Идвам веднага — каза кардиологът.
След по-малко от половин час той пристигна и когато попадна в спалнята, реагира на студа, зловонието и състоянието на Ригън с изненада, ужас и състрадание. Тя ту бъбреше несвързано, ту пееше, ту издаваше животински звуци. По някое време се появи Денингс.
— О, това е непоносимо! — оплака се той на лекаря. — Просто ужасно! Надявам се да направите нещо! Все трябва да има начин! Разбирате ли, иначе няма да има къде да отидем, и всичко това заради… Заради този проклет инат на дявола!