Докато лекарят гледаше с разширени очи и мереше кръвното налягане на Ригън, Денингс продължи да се жалва на Карас:
— Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че малката кучка трябва да е в болница? Мястото й е в лудницата, Карас! Знаеш го! За Бога, зарежи скапаните суеверия! Знаеш, че ако тя умре, вината ще бъде твоя! Да, само твоя! Така де, ако самозваният втори Божи син е такъв инат, това не означава, че трябва и ти да се държиш като темерут! Ти си лекар! Трябва да си наясно, Карас! Хайде, драги, прояви мъничко състрадание! Влез ни в положението, напоследък има ужасен недостиг на жилищна площ…
Демонът отново се появи и нададе вълчи вой. Кардиологът с леко разширени очи си прибра инструментите и кимна на Карас. Беше приключил.
Двамата излязоха в коридора. Кардиологът за секунда погледна вратата на спалнята и се обърна към Карас.
— По дяволите, какво става тук, отче?
Йезуитът се загледа настрани.
— Не мога да кажа — тихо отвърна той.
— Не можеш или не искаш?
Карас отново го погледна.
— Може би и двете. Как е сърцето? Какво откри?
Лекарят мрачно поклати глава.
— Трябва да спре тази активност. Трябва да спи… да заспи преди кръвното й да спадне.
— Аз мога ли да помогна с нещо, Бил?
— Моли се — отвърна лекарят.
Докато той се отдалечаваше, Карас се загледа след него. Всяка артерия, всеки нерв в тялото му умоляваше за почивка, за надежда, за чудеса, макар да знаеше, че не ще ги получи. Той болезнено примижа, като си спомни: Не биваше да й даваш либриум! Вдигна юмрук към устата си и от гърлото му излетя глух, задавен стон на жалост и самообвинение. Той въздъхна дълбоко, после още веднъж, отвори очи и с натежала душа отвори вратата на спалнята.
Мерин стоеше до леглото и гледаше как Ригън цвили като кон. Като чу Карас да влиза, той се обърна и го изгледа въпросително. Карас мрачно поклати глава. Мерин кимна. По лицето му се изписа печал, после смирение и накрая мрачна решителност. Той коленичи до леглото.
— Отче наш…
Ригън го обля със струя тъмна, воняща жлъчка и изграчи:
— Ще загубиш! Тя ще умре! Ще умре!
Карас взе своя екземпляр от „Римски ритуали“. Разгърна го. Вдигна очи и погледна Ригън.
— Спаси рабинята Си — молеше се Мерин.
— Против врага.
Заспивай, Ригън! Заспивай! — крещеше волята на Карас.
Но Ригън не заспа.
Нито на разсъмване.
Нито по пладне.
Нито вечерта.
Нито дори в неделя, когато пулсът й вече достигаше сто и четирийсет удара в минута, и ставаше все по-слаб, а пристъпите не спираха и докато Карас и Мерин продължаваха молитвите, без да мигнат, Карас трескаво се мъчеше да намери лекарство. Той омота Ригън с чаршаф, за да сведе движението до минимум; изпъди всички от стаята, за да провери дали липсата на провокации няма да прекрати пристъпите. Но нищо не помогна. Крясъците на Ригън бяха също тъй изтощителни, както движенията. Кръвното налягане все още се крепеше. Но докога, мъчително се питаше Карас. Господи, не я оставяй да умре! Болезнената молба се повтаряше тъй често в главата му, че стана почти автоматична.
Не я оставяй да умре! Нека заспи! Нека заспи!
Около седем часа вечерта в неделя Карас седеше безмълвно в спалнята до Мерин. Чувстваше се изтощен до предел от презрителните атаки на демона; от липсата си на вяра; от медицинската си некадърност; от мисълта, че е напуснал майка си в търсене на обществено положение. И Ригън! Ригън! Негова беше вината!
Не биваше да й даваш либриум!
Свещениците бяха привършили поредния етап от ритуала и сега си почиваха, слушайки как Ригън пее „Panis Angelicus“ с нежния момчешки глас. Те рядко излизаха от стаята; Карас само веднъж отиде да се изкъпе и преоблече. Но в студа беше по-лесно да остават будни, макар че от тая сутрин миризмата в стаята се бе променила — сега вонеше на прогнила, разложена плът.
Гледайки трескаво Ригън със зачервени, уморени очи, Карас сякаш чу звук. Нещо изскърца. После пак — всеки път, когато примигваше. И той осъзна, че звукът идва от собствените му засъхнали клепачи. Обърна глава към Мерин. През дългите часове старият екзорсист почти не говореше; само от време на време разказваше някоя приятна случка от своето детство. Спомени. Дреболии. Как някога имал паток на име Кланси. Карас дълбоко се тревожеше за него. Заради възрастта му. Заради недоспиването. Заради словесните атаки на демона. Когато Мерин затвори очи и отпусна брадичка върху гърдите си, Карас се озърна към Ригън, после отиде до леглото да провери пулса и кръвното. Докато увиваше черния ръкав на апарата около ръката й, той примигваше, за да прогони мъглата пред очите си.