— Да, знам — въздъхна той. — Скоро. Винаги „скоро“.
Преди да си тръгне, Киндерман вдигна ръка и леко стисна рамото на йезуита.
— Режисьорът Елия Казан ви праща много поздрави.
Карас постоя, гледайки как детективът се отдалечава по улицата. Гледаше го с обич и с изумление пред лабиринтите на сърцето и чудесата на изкуплението. Вдигна очи към розовите облаци над реката, после погледна на запад, където те чезнеха отвъд хоризонта с неясни проблясъци като спомен за обещание. Някога той често виждаше Бог в тези неща, усещаше дъха му в багрите на облаците, и сега внезапно си спомни редове от едно стихотворение, което някога бе харесвал:
Карас притисна юмрука към устните си и усети как скръбта бликва от гърлото му нагоре към ъгълчетата на очите, когато си спомни един псалм, който някога го изпълваше с радост: Господи, любя красотата на Твоя дом.
Карас чакаше. Не смееше да си позволи още един поглед към залеза.
Вместо това погледна към прозореца на Ригън.
Шарън му отвори и каза, че няма промяна. Тя носеше вързоп вмирисани чаршафи. Извини му се:
— Трябва да ги сложа в пералнята.
Карас я погледна. Помисли си за кафе. Но после чу как демонът крещи злобно на Мерин. Тръгна към стълбището, но изведнъж си спомни, че има да отнесе вест на Карл. Къде беше той? Отиде да провери в кухнята. Не го намери. Само Крис. Тя седеше на масата за закуска, притиснала слепоочията си с длани и гледаше… Какво? Карас тихо се приближи. Спря. Фотоалбум. Изрезки. Снимки. Крис не го бе забелязала.
— Извинявайте — тихо каза Карас. — Карл в стаята си ли е?
Крис го изгледа тъжно и поклати глава.
— Излезе по работа — дрезгаво отговори тя. Карас я чу как подсмръкна. — Има кафе, отче. След малко ще е готово.
Докато се озърташе към кафеварката, Карас чу как Крис стана от масата, а когато се озърна я видя да минава решително край него с извърнато лице.
— Извинете ме — промърмори тя с треперещ глас и излезе от кухнята.
Карас наведе очи към албума. Домашни снимки. Малко момиченце. Много красиво. С болка в сърцето той осъзна, че гледа Ригън: ето тук духа свещичките на сметанова торта; тук седи на кея край някакво езеро по шорти и тениска, размахвайки ръка към обектива. Върху предната част на тениската имаше някакъв надпис, но не можеше да се разчете.
На следващата страница бе залепен лист хартия, изписан с детски почерк:
Отдолу: ОБИЧАМ ТЕ! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА МАЙКИТЕ! И подпис с молив: Ригс.
Карас затвори очи. Нямаше сили да понесе тази случайна среща. Уморено извърна глава настрани и зачака да кипне кафето. С наведена глава опря ръце в плота и пак затвори очи. Прогони всичко! — заповяда си той. Прогони го! Но не можеше. И докато слушаше как бълбука кафето, ръцете му пак затрепериха, когато състраданието изведнъж кипна и прерасна в сляпа ярост срещу болестта, болката, детското страдание, телесната слабост и чудовищно разрушителната власт на смъртта.
… Ако наместо глина…
Гневът преля обратно в скръб и безсилно отчаяние.
… най-красиви неща…
Не можеше да чака кафето. Трябваше да върви. Да направи нещо. Да помогне на някого. Да се опита.
Карас излезе от кухнята. Докато минаваше се покрай всекидневната, погледна през отворената врата и видя Крис да ридае на дивана. Шарън седеше до нея и се опитваше да я успокои я надолу. Той извърна глава, тръгна нагоре по стълбището и чу как демонът отчаяно реве срещу Мерин:
— … щеше да загубиш! Ти щеше да загубиш и го знаеше! Ти си отрепка, Мерин! Копеле! Върни се! Върни се и…
Карас се застави да не слуша.
… облаците и птичата песен…
Когато влезе в спалнята, Карас откри, че е забравил да си облече пуловера. Потръпвайки от студа, той погледна Ригън. Привела глава настрани, тя продължаваше да беснее.
Той бавно тръгна към креслото, взе едно одеяло и в изтощението си едва тогава забеляза отсъствието на Мерин. След малко си спомни, че трябва да провери кръвното на Ригън. Уморено стана и вече вървеше към нея, когато изведнъж спря, потресен от гледката. Мерин лежеше безсилно отпуснат по очи на пода до леглото. Карас коленичи, преобърна го, видя посинялото му лице, потърси пулс и с непоносима болка в сърцето разбра: Мерин бе мъртъв.