— В името на свещената пръдня! Да мреш ли си тръгнал сега? Да мреш? Карас, изцели го! — беснееше демонът. — Върни го, та да довършим, да…
Сърдечен удар. Коронарната артерия.
— О, Боже! — изстена едва чуто Карас. — Господи, не!
Той затвори очи и поклати глава. Не можеше, не искаше да повярва. В лудешки пристъп на скръб той стисна с все сила бледата китка на Мерин, сякаш за да изтръгне от мъртвите сухожилия някоя сетна искрица на живот.
— … благочестив…
Карас се отдръпна и си пое дъх. После видя малките хапчета, разсипани по пода. Вдигна едно от пода и със свито сърце разбра, че Мерин е знаел. Със зачервени и просълзени очи той погледна лицето на стареца. … иди да си починеш малко, Деймиън…
— Дори червеите ще се погнусят от останките ти…!
Чувайки думите на демона, Карас вдигна глава и се разтресе от неудържима, убийствена ярост.
Не го слушай!
— … хомосексуалист…
Не слушай! Не слушай!
Издутата вена на челото му гневно пулсираше. Докато нежно кръстосваше ръцете на Мерин върху гърдите му, чу как демонът изграчи:
— По-добре ги сложи на оная му работа!
Зловонна храчка улучи окото на мъртвия свещеник.
— Последно миропомазване! — изкиска се демонът.
Карас замаяно гледаше храчката. Не помръдваше. Не чуваше нищо друго освен рева на кръвта си. После бавно, сантиметър по сантиметър, обърна към леглото почервеняло лице, изкривено от люта ненавист и злоба.
— Кучи син! — изръмжа той с див шепот и макар че не помръдна, тялото му сякаш растеше, сухожилията по шията му се изопнаха като въжета.
Демонът спря да се киска и го изгледа злобно.
— Ти губеше! — присмя му се Карас. — Жалък неудачник! Винаги си бил неудачник!
Ригън го оплиска с бълвоч. Той не обърна внимание.
— Да, много те бива с децата! — процеди Карас през зъби. — С малки момиченца! Хайде, ела! Дай да видим стиска ли ти да опиташ нещо по-едро! Хайде, опитай! — Огромните му ръце бавно се протегнаха напред в приканващ жест. — Хайде! Хайде, неудачнико! Опитай с мен! Остави момичето и вземи мен! Влез в мен!
В следващия миг тялото на Карас рязко отметна глава към тавана, после конвулсивно се сгърчи напред, лицето му трепереше и се кривеше в маска на бяс и неописуема омраза, а мощните ръце на йезуита затрепериха от някаква вътрешна съпротива, но бавно и неумолимо се насочиха към гърлото на пищящата Ригън Макнийл.
Крис и Шарън чуха шума. Бяха в кабинета. Крис седеше до барчето, а Шарън приготвяше коктейли. Изведнъж двете рязко се озърнаха към тавана. В спалнята горе бе настанал хаос: Ригън пищеше от ужас, после гласът на Карас изрева свирепо: Не! Тежки стъпки. Удари в мебелите, в стените. Крис подскочи и неволно разля чашата си, когато горе отекна страхотен трясък и звън на стъкло. След секунда двете с Шарън се втурнаха нагоре по стълбището, нахълтаха в спалнята на Ригън и видяха капаците на прозореца да се търкалят на пода, изтръгнати от пантите. Стъклото беше разбито.
Разтревожени, те се хвърлиха към прозореца, и в този момент Крис видя Мерин на пода до леглото. Тя ахна, замръзна за миг, после коленичи до него.
— О, Боже! — проплака тя. — Шарън! Шар, ела тук! Бързо…
Писъкът на Шарън я прекъсна. Крис погледна към нея с пребледняло лице и я видя да гледа надолу през прозореца, стиснала лицето си с длани.
— Шар, какво има?
— Карас! Отец Карас! — истерично извика Шарън и изхвръкна от стаята.
Крис стана и бързо пристъпи до прозореца. Погледна надолу. Сърцето й спря. Карас лежеше сгърчен и окървавен в подножието на стълбището към улица M, а наоколо вече се струпваха хора.
Крис гледаше с разширени очи и се мъчеше да раздвижи устни. Да проговори. Не успя.
— Мамо?
Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.
— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!
Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.
— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!
Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.
— Повикахте ли линейка? — попита той.
— О, Боже! Не се сетих!
Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.