Крис надникна в спалнята на Ригън. С две големи плюшени играчки в ръцете, детето гледаше недоволно претъпкания куфар върху леглото. Днес следобед щяха да отлетят за Лос Анджелис, а Шарън и икономите оставаха да разчистят къщата. После Карл щеше да потегли с червения ягуар през цялата страна, за да го прибере у дома.
— Докъде стигна с багажа, скъпа? — попита Крис.
Ригън вдигна лице към нея. Все още плаха и слабичка. Все още с тъмни кръгове под очите.
— Няма достатъчно място! — нацупи се тя.
— Е, не можем да вземем всичко, мила. Уили ще донесе останалото. Хайде, че ще изтървем самолета.
— Добре, мамо.
— Браво, миличка!
Крис я остави и бързо слезе по стълбището. Беше на последното стъпало, когато на вратата се позвъни и тя отиде да отвори. На прага стоеше печално отец Дайър.
— Здравей, Крис! Просто дойдох да ти кажа сбогом.
— Влизай, тъкмо щях да ти се обадя.
— Не, няма да влизам, Крис. Знам, че бързаш.
Тя го хвана за ръката.
— Я стига! И без това щях да пия кафе. Направи ми компания!
— Ами ако смяташ, че…
— Смятам!
Влязоха в кухнята, седнаха на кафе и заговориха за дреболии, а Шарън, Уили и Карл търчаха из къщата.
Крис спомена колко била впечатлена и изненадана да види толкова много държавници и чужденци на погребението на Мерин. После замълчаха. Дайър скръбно се взираше в чашата си. Крис разбра за какво мисли.
— Не, все още не си спомня нищо — каза тя. — Съжалявам.
Йезуитът кимна. Крис погледна чинията си за закуска. Розата още лежеше там. Взе я и замислено завъртя стъблото между пръстите си.
— Той така й не видя каква е наистина — прошепна тя.
После отпусна розата и вдигна очи към Дайър. Той я гледаше втренчено.
— Как мислиш, какво се е случило всъщност? — тихо попита свещеникът. — Нали разбираш, питам те като атеистка. Мислиш ли, че наистина е бил обсебен?
Крис се замисли, опипвайки разсеяно розата.
— Не знам, отче Дайър. Просто не знам. Ако има Бог, сигурно му трябват милион години сън всяка нощ, инак страшно ще се изнерви. Нали разбираш. Той си мълчи и няма кой да ни каже. Но що се отнася до дявола — тя погледна Дайър. — Е, това е друга работа. Мога да повярвам в него. Може би наистина вярвам. Знаеш ли защо? Защото проклетникът непрекъснато прави реклами.
Дайър я изгледа с обич, после тихо каза:
— Но ако цялото зло на света те кара да вярваш, че може да има дявол, то с какво ще обясниш доброто?
Крис го погледна в очите. Думите му я бяха накарали да примижи болезнено. Тя бавно поклати глава.
— Не съм мислила за това. Добре го каза…
Скръбта и потресението от смъртта на Карас още тегнеха в нея като меланхолична мъгла, но сега тя опита да се съсредоточи върху това скромно обещание за надежда, като си спомни какво й бе казал Дайър, докато я изпращаше до колата след погребението на Карас.
— Би ли дошъл у нас за малко? — попита тогава тя.
— О, бих искал, но ще пропусна празненството.
Крис го погледна с недоумение и той обясни:
— Когато един йезуит умира, ние празнуваме. За него това е само началото!
— Ти каза, че е имал проблем с вярата.
Дайър кимна.
Крис поклати глава.
— Не мога да го повярвам — каза тя. — Никога не съм срещала тъй силна вяра.
— Таксито е тук, госпожо — съобщи Карл.
Изтръгната от унеса, Крис подвикна:
— Добре, Карл. Идваме!
Тя стана и Дайър я последва.
— Не, не, остани, отче. Само се качвам да доведа Ригс.
Дайър кимна разсеяно.
— Добре.
Размишляваше за онзи странен вик Не!, после звука от тичащи стъпки и скока през прозореца. Има нещо, помисли си той. Но какво? Спомените на Крис и Шарън бяха неясни. Но сега Дайър пак си припомни тайнствената радост в очите на Карас. Припомни си и още нещо — сияйния блясък на… какво? Не знаеше, но си мислеше, че е нещо като победа. Като триумф. Кой знае защо, тази мисъл го ободри. Стана му по-леко.
Той тръгна към вестибюла и се облегна на отворената врата с ръце в джобовете, наблюдавайки как Карл помогна да натоварят багажа в таксито. Дайър избърса челото си — беше горещо и влажно. Чу как Крис и Ригън слизат надолу ръка за ръка. Приближиха се. Крис го целуна по бузата, после меко се вгледа в очите му.