Почти цял час Крис и прославеният режисьор се ровиха из най-дребните подробности на занаята. Техническите тънкости на режисьорската работа бяха описани в безброй книги, но тя просто нямаше търпение да ги чете. Предпочиташе да чете живи хора. Любопитна по природа, Крис обичаше да изстисква всичко от събеседника си. Но книгите не можеха да се изстискват. Те казваха „следователно“ и „очевидно“, когато нищо не беше очевидно, и нямаше как да спориш с техните фантасмагории; не можеше да ги прекъснеш с обезоръжаващото: „Хей, чакай малко, не съм толкова умна. Би ли повторил?“ Книгите не се поддаваха на разчепкване или натиск.
Книгите бяха като Карл.
— Скъпа моя, трябва ти само гениален монтажист — засмя се накрая Денингс. — Искам да кажа такъв, дето наистина си разбира от работата.
След опасната агресивна фаза той отново бе станал чаровен и остроумен. До момента, когато се раздаде гласът на Карл:
— Извинете, госпожо. Искате ли нещо?
Икономът стоеше изпънат пред отворената врата на кабинета.
— О, здрасти, Торндайк — изкиска се Бърк. — Или май беше Хайнрих? Все не мога да ти запомня името.
— Карл, сър.
— Да, разбира се. Бях забравил. Кажи ми, Карл, с връзки с обществеността ли се занимаваше в Гестапо, или с общински дейности? Мисля, че има разлика.
Карл отговори учтиво:
— Нито едното, нито другото, сър. Аз съм швейцарец.
— Да, вярно, Карл! — изхили се Денингс. — Точно така! Ти си швейцарец! И сигурно никога не си играл боулинг с Гьобелс!
— Стига, Бърк! — сгълча го Крис.
— Никога ли не си летял с Рудолф Хес? — добави Денингс.
Карл невъзмутимо се обърна към Крис.
— Ще желаете ли нещо, госпожо?
— Бърк, какво ще речеш за едно кафе?
— Майната му на кафето! — войнствено заяви режисьорът, после рязко стана и напусна стаята с наведена глава и стиснати юмруци. След малко външната врата се затръшна.
Крис се обърна към Карл и равнодушно каза:
— Изключи телефона.
— Да, госпожо. Нещо друго?
— Ами… може би малко безкофеиново кафе.
— Ще ви донеса.
— Къде е Ригс?
— Долу в детската стая. Да я повикам ли?
— Да, време е за сън. Не, чакай, Карл! Остави. Аз ще я доведа. — Беше си спомнила за птицата и тръгна към мазето. — Като се върна ще пия кафе.
— Да, госпожо. Както желаете.
— И за стотен път извинявай заради господин Денингс.
— Не му обръщам внимание.
Крис спря и го погледна през рамо.
— Да, знам. Точно това го вбесява.
Тя слезе на първия етаж, отвори вратата към мазето и започна да слиза.
— Хей, малко разбойниче! Какво правиш там долу? Готова ли е птицата?
Детската стая беше пъстро украсена и облицована с дървена ламперия. Стативи. Картини. Грамофон. Маси за игри и маса за моделиране. Червено-бели гирлянди от празненство на сина на предишните наематели.
— О, скъпа, страхотно е! — възкликна Крис, когато Ригън тържествено й връчи фигурката. Още не беше съвсем изсъхнала и приличаше на оранжева чапла с човка на зелени и бели ивици. Върху главата бе залепено снопче пера.
— Наистина ли ти харесва? — попита Ригън с широка усмивка.
— Да, скъпа, много. Измисли ли й име?
Ригън поклати глава.
— Още не.
— Как да я наречем?
— Де да знам. — Ригън обърна длани нагоре и сви рамене.
Почуквайки с нокът по зъбите си, Крис театрално сбръчка чело.
— Чакай да си помисля — промърмори тя, после лицето й грейна. — Хей, какво ще речеш за Тъпото пиле? Как ти се струва? Просто Тъпото пиле.
Ригън избухна в смях, закри устата си с длан и радостно кимна.
— Добре, значи единодушно решаваме — Тъпото пиле! — заяви тържествено Крис и вдигна високо фигурката. — Сега я оставяме тук да съхне, а после ще си я сложа в стаята.
Докато оставяше птицата на една от масите за игри, тя забеляза дъската за спиритически сеанси. Беше забравила, че я има. Преди време бе купила дъската от любопитство и с надеждата евентуално да научи нещо за подсъзнанието си. Но не излезе нищо, макар че опита два-три пъти с Шарън и веднъж с Денингс, който бързо се научи да хитрува и тайно да мърда дъската („Ти ли я мърдаш, скъпа? Ти ли беше?“), тъй че всички „послания“ на духовете се оказаха крайно нецензурни, а впоследствие той обвини „ония шибани призраци“.
— Ригс, скъпа, с дъската ли си играеш?
— Да.
— Знаеш ли как?
— Ами, разбира се. Дай да ти покажа.
Ригън седна пред дъската.
— Мислех, че трябват двама души, миличка.
— Не, мамо, редовно го правя съвсем сама.
Крис си придърпа стол.
— Хайде да поиграем заедно, става ли?
Колебание. После:
— Ами… добре.
Ригън опря лекичко пръсти върху дъската, но щом Крис понечи да стори същото, дъската рязко се завъртя на позиция НЕ.