Въпросът бодна Крис право в сърцето. О, Ригс, и ти ли? И ти ли? О, не! И все пак какво можеше да й каже? Лъжи? Не, не би си го позволила. Тя се вгледа в лицето на дъщеря си, която я гледаше отдолу нагоре със замъглени от сълзи очи. Дали бе прочела мислите й? Често се случваше.
— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.
— Защо Бог им позволява да се уморят?
Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.
— Кой ти разказва за Бог?
— Шарън.
— О.
Щеше да си поговори с нея.
— Мамо, защо Бог ни позволява да се уморим?
Гледайки болката в невинните й очи, Крис се предаде; не можеше да й каже какво мисли в действителност.
— Разбираш ли, след време на Бог му домъчнява за нас Ригс. И иска да се върнем при него.
Ригън потъна в мълчание. Не каза нищо и по пътя за вкъщи. В това настроение остана през целия ден, и което бе по-тревожно — на следващия също.
Вторник беше рожденият ден на Ригън. Странната смес от мълчание и печал като че се пропука. Крис я взе със себе си на снимките, а когато снимачният ден приключи, поднесоха грамадна торта с дванайсет свещи и целият екип изпя „Честит рожден ден“. Денингс — добродушен и мил както винаги, когато беше трезвен — шумно обяви „пробни снимки“ и засне как Ригън духа свещите и реже тортата, а след това обеща да я направи кинозвезда. Ригън се забавляваше от сърце. Но след вечерята и отварянето на подаръците детето отново посърна. Никаква вест от Хауърд. Крис се обади до хотела му в Рим, но от рецепцията отговориха, че отсъства от няколко дни и не е казал къде да го търсят. Бил някъде на плаване с яхта.
Крис се извини и затвори.
Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.
Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.
— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.
— Мамо, леглото ми се тресеше.
— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.
Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.
2
Той стоеше до ръба на безлюдния перон на метрото и чакаше тътенът на мотрисата да заглуши болката, която вечно го придружаваше. Като пулса. Чуваш я само в пълна тишина. Прехвърли чантата в другата си ръка и надникна в тунела. Светли точици. Те се разстилаха в мрака като пътеводни светлини към отчаянието.
Някой се изкашля. Той погледна наляво. Скитник с прошарена четина по брадата седеше вдървено на пода сред локва от собствената си урина. Пожълтелите му очи се взираха в свещеника с изпито, печално лице.
Свещеникът се извърна настрани. Сега този тип щеше да дойде. Да хленчи. Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! Айде, смилете се! Да го тупа по рамото с оплескана от повърнато ръка. Да рови трескаво в джоба си за католически медальон. Зловоние на хиляди признания, смесени с дъх на вино, чесън и прастари смъртни грехове, всичко това се смесва… обгръща… задушава…
Свещеникът усети как бездомникът се надига.
Не идвай!
Чу стъпки.
Боже мой, остави ме на мира!
— Здрасти, отче!
Свещеникът болезнено примижа. Раменете му провиснаха. Не можеше да се обърне. Не би понесъл отново да дири Христос сред зловоние и празни очи; Христос с гноясали рани и кървави изпражнения; невъзможният, невероятният Христос. Той неволно докосна ръкава си, сякаш търсеше невидима траурна лента. Смътно си спомняше един друг Христос.
— Кххх-атолик съм, отче!
Глух тътен на приближаващ влак. После отзад се раздаде странно тътрене на нозе. Свещеникът се озърна. Скитникът залиташе, готов да припадне. Тласнат от сляп, неудържим порив, свещеникът се хвърли към него и го намести на пейката до стената.
— Аз съм кххх-атолик — бъбреше клетникът. — К-к-к-католик съм.
Свещеникът му помогна да легне. Видя влака да се задава. Бързо извади от портфейла си един долар и го пъхна в джоба на мръсното яке. После реши, че така може да се изгуби. Измъкна долара, натъпка го в джоба на подгизналия от урина панталон, взе си чантата, качи се във вагона, седна в ъгъла и се престори на заспал до последната спирка, където излезе на улицата и пое пеш по дългия път към Фордхамския университет. Доларът беше предвиден за такси.
Когато пристигна в дома за посетители, той се разписа в регистъра. Деймиън Карас. После погледна написаното. Нещо липсваше. Уморената памет му подсказа да добави двете букви „ОЙ“ — съкратено от Орден на йезуитите. Взе стая в крилото Уейджъл Хол и след нас вече спеше дълбоко.