О, Боже мой, дай ми да те видя! Дай ми да знам! Ела в съня ми!
Копнежът го изпепели.
Той седна зад бюрото и вдигна писалката над листа. Може би не времето бе запечатало устните на архиепископа. Може би е разбрал, помисли си Карас, че в крайна сметка вярата е въпрос на обич.
Бърмингам обеща да разгледа искането му, да ходатайства пред архиепископа, но досега не бе сторил нищо. Карас довърши писмото и си легна.
В пет сутринта се събуди замаян и отиде до параклиса на Уейджъл Хол да приготви причастие за литургията, после се върна в стаята си.
Et clamor meus ad te veniat — помоли се той с измъчен шепот. „И викът ми нека стигне до Теб…“
Дълбоко съсредоточен, Деймиън вдигна високо причастието и усети болка от спомена каква радост му носеше някога това; и както всяка сутрин изтръпна от внезапното далечно видение на отдавна изгубената любов.
Той разчупи причастието над потира.
— Вървете си в мир. Своето смирение ви давам.
Лапна причастието и го преглътна с хартиения вкус на отчаяние.
Когато литургията свърши, Карас грижливо избърса потира и го прибра в чантата си. После забърза към гарата да хване влака за Вашингтон в седем и десет. Носеше черен куфар, пълен със страдание.
3
Рано сутринта на единайсети април Крис позвъни на своя лекар в Лос Анджелис и го помоли да я насочи към местен психиатър за Ригън.
— Какво се е случило?
Крис обясни. Веднага след рождения ден на Ригън — когато Хауърд не се обади — тя забеляза внезапна и коренна промяна в поведението и настроението на дъщеря си. Безсъние. Раздразнителност. Гневни изблици. Рита. Хвърля. Крещи. Не иска да яде. На всичко отгоре сякаш страдаше от излишък на енергия. Непрестанно се движеше, пипаше, въртеше се, тропаше, тичаше, скачаше. Заряза уроците. Измисли си въображаем приятел. Ненормални опити да привлича внимание.
— Например? — попита докторът.
Крис започна от тропането. Откакто през онази нощ провери тавана, тя го чу още два пъти. И в двата случая Ригън беше в стаята си, а когато Крис влезе, звукът спря. Второ, Ригън постоянно „губеше“ разни неща в стаята си: рокля, четка за зъби, книги, обувки. Оплакваше се, че „някой мърда“ мебелите. И най-сетне, на сутринта след посещението в Белия дом, Крис видя Карл в спалнята на Ригън да влачи бюрото от средата на стаята към предишното му място. Когато го попита какво става, той пак повтори „на някого му е весело“ и отказа да обсъжда въпроса, но малко след това Крис завари Ригън в кухнята да се оплаква, че нощем, докато спи, някой мести мебелите. И това, обясни Крис, потвърди подозренията й. Очевидно всичко това бе дело на самата Ригън.
— Имаш предвид сомнамбулизъм? Че го прави насън?
— Не, Марк, прави го съвсем съзнателно. За да привлече вниманието.
Крис спомена за клатенето на леглото. То се повтори още два пъти и всеки път Ригън настоя да спи с майка си.
— Е, това може да има някакво обяснение — предположи лекарят.
— Не, Марк, не казвам, че леглото се тресеше. Казвам, че според Ригън се е разтресло.
— Сигурна ли си, че леглото е било неподвижно?
— Не съвсем.
— Може да е клоничен гърч — промърмори лекарят.
— Какво е това?
— Има ли температура?
— Не. Слушай, какво мислиш? — попита Крис. — Да я водя ли на психиатър или не?
— Крис, ти спомена за уроците. Как е с математиката?
— Защо питаш?
— Как се справя? — настоя Марк.
— Ужасно. Разбираш ли, изведнъж престана да й върви.
— Ясно.
— Защо питаш? — повтори Крис.
— Това е един от отличителните белези на синдрома.
— Синдром? Какъв синдром?
— Нищо сериозно. Но не искам да правя догадки по телефона. Имаш ли нещо за писане?
Искаше да я насочи към добър терапевт във Вашингтон.
— Марк, няма ли начин да дойдеш да я прегледаш?
Тя си спомни за Джейми и продължителната инфекция. Тогавашният й лекар предписа нов широкоспектърен антибиотик. Докато взимаше лекарството от аптеката, фармацевтът я погледна смутено. „Не искам да ви безпокоя, госпожо, но това… Разбирате ли, съвсем ново е на пазара, а някои лекари от Джорджия смятат, че предизвиква апластична анемия при малки момчета.“ Джейми… Няма го. Мъртъв. Оттогава Крис вече не вярваше на лекарите. Само на Марк. И то след дълги години.
— Марк, наистина ли не можеш? — примоли се тя.
— Не, няма начин. Но не се притеснявай. Този, когото ти препоръчвам, е блестящ. Най-добрият. Сега записвай.
Колебание. После:
— Добре, готова съм.
Тя записа името и телефонния номер.
— Нека я прегледа и да ми се обади — каза лекарят. — И засега недей да мислиш за психиатър.