— Колко е мила! — възхити се съпругата на сенатора.
Ригън се държа учудващо добре с всички, освен с госпожата, с която не пожела нито да разговаря, нито да се ръкува. Но ясновидката го обърна на шега.
— Разбрала е, че съм измамничка — рече тя и намигна с усмивка на Крис.
Но след малко лицето й стана странно изпитателно, тя посегна и лекичко хвана китката на Ригън, сякаш искаше да й премери пулса. Ригън бързо дръпна ръка и я изгледа злобно.
— О, скъпа, струваш ми се много уморена — каза небрежно госпожа Перин, но продължи да се взира в Ригън с тревога, която сама не можеше да си обясни.
— Не й е много добре — извини се Крис и погледна Ригън. — Нали, скъпа?
Ригън не отговори. Бе навела очи към пода.
Вече нямаше на кого да представи Ригън, освен на сенатора и Робърт, сина на госпожа Перин. Крис реши, че ще е най-разумно да ги прескочи. Отведе Ригън горе в спалнята и я сложи да си легне.
— Мислиш ли, че ще можеш да заспиш? — попита Крис.
— Не знам — отговори сънено Ригън. Беше се завъртяла на една страна гледаше стената с унесено изражение.
— Искаш ли да ти почета?
Момичето поклати глава.
— Добре тогава. Опитай се да заспиш.
Крис се наведе и я целуна, после отиде до вратата и изгаси лампата.
— Лека нощ, мъниче.
Вече излизаше от стаята, когато чу съвсем тихия глас на Ригън:
— Мамо, какво стана с мен?
Гласът бе отчаян и напълно различен от досегашното й поведение. За момент Крис се почувства потресена и объркана. Но тя се опомни бързо.
— Казах ти, Ригс, просто нерви. Трябва само да пиеш хапчетата още две-три седмици и знам, че ще се почувстваш отлично. А сега се опитай да заспиш, миличка, бива ли?
Никакъв отговор. Крис чакаше.
— Разбрахме ли се? — попита тя.
— Добре — прошепна Ригън.
Изведнъж Крис забеляза, че е настръхнала. Тя разтърка ръката си. О, Боже, колко студено е в тази стая. Откъде идва това течение?
Тя отиде до прозореца да провери дали не духа през процепите. Не, нямаше нищо. Обърна се към Ригън.
— Топло ли ти е, скъпа?
Тишина.
Крис пристъпи към леглото.
— Спиш ли? — прошепна тя.
Затворени очи. Дълбоко и равномерно дишане.
Крис излезе на пръсти от стаята.
Откъм залата долиташе песен и когато слезе по стъпалата, тя видя с удоволствие, че младият отец Дайър свири на пианото до прозореца на всекидневната и развеселените гости са се събрали да пеят около него. В момента тъкмо привършваха песента „Докато се срещнем отново“.
Крис реши да се присъедини към тях, но на половината път я пресрещнаха сенаторът и съпругата му. Бяха си взели горните дрехи и изглеждаха раздразнени.
— Нима си тръгвате толкова скоро? — попита Крис.
— О, извинете ни, мила моя, вечерта беше просто прекрасна! — извини се сенаторът. — Но горката Марта има главоболие.
— Наистина съжалявам, но се чувствам ужасно — изстена жена му. — Крис, ще ни извините, нали? Всичко беше чудесно.
— Много съжалявам, че трябва да си тръгвате — каза Крис.
Докато ги изпращаше до вратата, чу отец Дайър да пита:
— Някой знае ли думите на „Сигурно съжаляваш сега“?
На връщане към всекидневната тя едва не се сблъска с Шарън, която излизаше от кабинета.
— Къде е Бърк? — попита Крис.
— Там. — Шарън кимна към кабинета. — Заспа. Слушай, сенаторът каза ли ти нещо? Каквото и да било?
— Не, просто си тръгнаха.
— По-добре.
— Какво намекваш, Шарън? Какво се е случило?
— Бърк оплеска нещата — въздъхна Шарън.
И тя боязливо описа сблъсъка между сенатора и Денингс, който мимоходом подметнал, че в джина му май имало чужд полов косъм. После се обърнал към жената на сенатора и попитал с леко обвинителен тон: „Никога през живота си не съм виждал такъв! На вас познат ли ви е?“
Крис ахна, след това се изкиска и вдигна очи към тавана, а Шарън продължи да разказва как притеснението на сенатора тласнало Денингс към един от типичните му донкихотовски изблици на ярост, в който той изразил своята „безкрайна благодарност“ за самото съществуване на политиците, защото без сравнение с тях „не бихме могли да разпознаем истинските държавници“, а когато сенатор се оттеглил с ледено мълчание, Денингс се завъртял към Шарън и гордо казал: „Ето, видя ли? Не изругах нито веднъж. Справих се съвсем разумно със ситуацията, нали?“
Крис не можа да се удържи от смях.
— Добре, нека да спи. Но най-добре остани тук за в случай, че се събужда? Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се.
Във всекидневната Мери Джо Перин седеше сама на един стол в ъгъла. Изглеждаше разтревожена и угрижена. Крис понечи да тръгне към нея, но размисли и се насочи към пианото. Дайър спря да свири и я посрещна с усмивка.