Не усети кога е заспал.
Събуди се вцепенен. Имаше чувството, че скръбта е изтеглила кръвта от мозъка му. Залитайки отиде до банята; пусна си душ, избръсна се и облече расото. Часът беше шест без двайсет и пет. Той отключи вратата на църквата, надяна одеждите и отслужи литургия на левия страничен олтар.
— Memento etiam… — молеше се той с мрачно отчаяние. — Не забравяй рабинята си Мери Карас…
Стори му се, че вижда отново лицето на медицинската сестра от болницата Белвю; чу крясъците от изолатора.
— Вие ли сте синът й?
— Да, аз съм Деймиън Карас.
— Не ви съветвам да влизате. В криза е.
Той надникна през шпионката на стаята без прозорци с една-единствена гола крушка под тавана; тапицирани стени; никакви мебели освен болничното легло, на което се мяташе тя.
— … дай й, молим Те, място тихо, място свежо и злачно…
Когато погледите им се срещнаха, тя изведнъж млъкна, после стана от леглото и бавно тръгна към малката кръгла шпионка с озадачено и скръбно изражение.
— Защо го правиш, Дими? Защо?
Очите й бяха кротки като на агне.
— Agnus Dei… — прошепна Деймиън. Наведе глава и се удари в гърдите с юмрук. — Агнец Божи, ти, който пое греховете на света, дай й покой…
Когато след малко затвори очи и вдигна причастието, той видя майка си в залата за изслушване. Свила крехки ръце в скута си, тя седеше покорна и объркана, докато съдията й обясняваше заключението на психиатъра от Белвю.
— Разбираш ли, Мери?
Тя кимна, но не отвори уста. Бяха й взели протезите.
— И какво си мислиш, Мери?
Тя отговори гордо:
— Моето момче ще говори вместо мен.
Карас наведе глава над причастието и от устните му се отрони тих стон. Той отново се удари в гърдите, сякаш искаше да върне назад годините и прошепна:
— Domine, non sum dignus… — Не съм достоен… Само едно твое слово ще изцели душата ми.
И въпреки разума, въпреки целия си житейски опит, той се помоли да има кой да чуе молитвата му.
Но не вярваше.
След литургията се прибра и се опита да заспи.
Безуспешно.
По някое време неочаквано дойде млад свещеник, когото никога не бе виждал. Той почука и надникна през открехнатата врата.
— Зает ли сте? Може ли да поговорим?
В очите — неспокоен товар; в гласа — настоятелна молба.
За миг Карас изпита омраза.
— Влезте — кротко каза той.
А вътрешно беснееше срещу тази част от характера си, която тъй често го правеше безпомощен пред чуждите молби; която не се поддаваше на контрол; която лежеше в него навита като въже, вечно готова да се стрелне на помощ при нечий зов. Тя не му даваше покой. Дори в съня. В просъница често му се случваше да чуе неясен далечен зов на човек в беда и после дълги минути го мъчеше усещането за неизпълнен дълг.
Младият свещеник смутено се чудеше откъде да започне. Карас търпеливо го успокои. Предложи цигари. Нескафе. След това се застави да прояви интерес когато печалният млад посетител сподели един познат проблем — ужасната самота на свещеника.
От всички тревоги, с които Карас се сблъскваше в общността, тази преобладаваше напоследък. Откъснати от семействата си и от жените, мнозина йезуити се бояха да проявят привързаност и към своите събратя по църква, да завържат дълбоко и любящо приятелство.
— Понякога искам да прегърна през рамото някой приятел, но веднага ме хваща страх, че ще ме помисли за обратен. Нали разбирате, носят се толкова много слухове как потайни хомосексуалисти постъпват в църквата. Затова просто не го правя. Дори не ходя при приятели да послушаме музика, или да поговорим, или просто да запалим по цигара. Не че се боя от тях; страх ме е те да не се уплашат от мен.
Карас усети как тежестта постепенно напуска плещите на младия свещеник и пада върху неговите. Той не се противопоставяше; остави го да говори. Знаеше, че младежът ще идва пак и пак да търси спасение от самотата, да превърне Карас в свой приятел, а когато откриеше, че това се е случило без страх и подозрения, може би щеше да се сприятели и с други свещеници.
Обзе го слабост и той усети как мислите му се отклоняват към неговата лична скръб. Озърна се към бронзовата плочка, подарък за миналата Коледа. На нея беше изписано: КОГАТО БРАТ МИ СТРАДА, СПОДЕЛЯМ БОЛКАТА И ОТКРИВАМ БОГ В НЕГО. Но не откриваше нищо и обвиняваше себе си за това. Много пъти бе очертавал пътеките на чужди страдания, ала никога не бе тръгвал по тях; или поне така мислеше. Смяташе, че болката, която изпитва, е само негова.