— Не, отче, нищо.
Двамата се сбогуваха тихо.
Пред вратата пазителят на музея хвана ръката на стареца и я стисна.
— Сърцето ми копнее да не си тръгвате.
Приятелят му отговори все тъй тихо, сякаш спокойно пиеха чай: че е дошло времето, че има да свърши нещо.
— Не, не, не! Имах предвид да не се прибирате у дома!
Човекът в бежово се вгледа в мъничкото късче варен нахут, залепнало край устните на стария арабин; ала очите му бяха другаде.
— У дома — повтори той.
В думата прозвуча безвъзвратност.
— В Щатите — добави арабинът и веднага се зачуди защо.
Човекът в бежово надникна в мрака на приятелската тревога. От самото начало харесваше този човек.
— Сбогом — прошепна той. После бързо се завъртя и прекрачи в прииждащия уличен мрак, за да започне дългия път към дома, без сам да знае кога ще пристигне.
— Ще се видим догодина! — подвикна след него служителят от прага.
Но човекът в бежово не се озърна. Арабинът се загледа как той пресече косо улицата и едва не се блъсна в един забързан кабриолет. Лицето на дебелата арабка в кабриолета тънеше в сянка зад черното фередже, което я обгръщаше като саван. Навярно бързаше за някаква среща.
След малко приятелят му изчезна от поглед.
Човекът в бежово крачеше като притеглян от невидим магнит. Отърсвайки града от плещите си, той стигна до покрайнините, прекоси река Тигър с бърза крачка, но когато наближи руините, вече вървеше бавно, защото с всяка стъпка обзелото го предчувствие придобиваше все по-плътна, по-страховита форма.
Но трябваше да знае. Трябваше да се подготви.
Вехтата дъска, прехвърлена вместо мост над калния поток Хоср, изскърца под тежестта му. И ето че вече стоеше на хълма, където някога е сияела с петнайсетте си порти Ниневия, страховитото гнездо на асирийските орди. Сега градът се разстилаше сред окървавената прах на сетната си участ. И все пак го имаше, из въздуха все още се носеше тягостното присъствие на Онзи, който смущаваше сънищата му.
Човекът в бежово бродеше из руините. Храмът на Набу. Храмът на Ищар. Диреше тръпки из въздуха. Край двореца на Ашурбанипал той спря и вдигна очи към огромната варовикова статуя, оставена на обекта. Назъбени криле, ноктести лапи. Издут, къс, дебел пенис и уста, разтегната в дива усмивка. Демонът Пазузу.
Изведнъж го побиха тръпки.
Главата му клюмна.
Знаеше.
То идваше.
Вгледа се в прашните камъни и гъстеещия здрач. Слънчевият диск започваше да чезне отвъд ръба на света и той чу глухия лай на глутниците бездомни кучета, скитащи из покрайнините на града. Старецът размота навитите ръкави на ризата си и ги закопча. Откъм югозапад повя мразовит вятър.
Човекът в бежово забърза към Мосул, където го чакаше влакът, а около сърцето му тегнеше ледената броня на убеждението, че скоро ще бъде подгонен от един стар враг, чието лице никога не бе виждал.
Но знаеше името му.
Част първа
Началото
1
Както краткият и обречен блясък на избухващи слънца прониква смътно за миг в очите на слепите, така и началото на ужаса мина почти незабелязано; всъщност сред последвалото безумие то бе забравено и може би нямаше никаква връзка с ужаса. Трудно беше да се прецени.
Къщата се даваше под наем. Мрачна. Масивна. Тухлена сграда в колониален стил с обвити от бръшлян стени в джорджтаунската част на Вашингтон. Отсреща беше студентското градче на Джорджтаунския университет; отзад стръмен склон слизаше към оживената улица M, а отвъд нея се лееха водите на река Потомак.
Рано сутринта на първи април в къщата беше тихо. Изтегната в леглото, Крис Макнийл преглеждаше репликите си за утрешния снимачен ден. Дъщеря й Ригън спеше в края на коридора; а на долния етаж, в стаичката до килера, спяха старите икономи Уили и Карл. Някъде към дванайсет и двайсет и пет Крис вдигна очи от текста и се навъси озадачено. Нещо потропваше. Странен звук. Приглушен. Дълбок. Ритмичен и подреден. Сякаш покойник предаваше нещо с извънземен код.
Странно.
Тя се вслуша за миг, после опита да прогони звука от мислите си, но той не спря, пречеше й да се съсредоточи. Крис ядосано захвърли сценария на леглото.
Боже, това ме побърква!
Тя стана да види какъв е този шум.
Излезе в коридора и се огледа. Изглеждаше, че потропването идва от стаята на Ригън.
Какво прави тя?
Запристъпва по коридора и тракането изведнъж се засили, стана много по-бързо, но когато отвори вратата и влезе в стаята, звукът рязко спря.
Какво става, по дяволите?
Хубавата й единайсетгодишна дъщеря спеше, прегърнала здраво голямата плюшена панда с кръгли очи. Играчката беше раздърпана, избеляла от дълги години прегръдки, милувки и топли, влажни целувки.