Най-сетне посетителят погледна часовника си. Беше време да отидат в столовата за вечеря. Младежът стана и преди да си тръгне, забеляза върху бюрото на Карас един нашумял роман.
— О, имате „Сенки“ — каза той.
— Четохте ли го? — попита Карас.
Младият свещеник поклати глава.
— Не. Заслужава ли си?
— Не знам. Току-що го привърших и съвсем не съм сигурен дали разбрах всичко — излъга Карас. Той взе книгата и я подаде на младежа. — Искате ли? Наистина много бих желал да чуя какво ви е мнението.
— Разбира се — каза младият йезуит, преглеждайки текста от вътрешната страна на обложката. — Ще се опитам да ви я върна до ден-два.
Изглеждаше в по-добро настроение.
Когато мрежестата врата изскърца зад посетителя, Карас изпита облекчение. И покой. Той взе молитвеника, излезе на двора и бавно закрачи, нашепвайки всекидневните молитви.
След обяд дойде още един посетител — престарелият пастор от „Света Троица“. Той се настани на стола до бюрото и изказа съболезнованията си за кончината на майка му.
— Отслужих две литургии за нея, Деймиън, и една за теб — завърши дрезгаво пасторът с подчертан ирландски акцент.
— Много сте любезен, отче. Благодаря от сърце.
— На колко години беше тя?
— Седемдесет.
— Чудесна старческа възраст.
Карас усети лек пристъп на гняв. Тъй ли било?
Той насочи поглед към молитвеното картонче, което бе донесъл пасторът. Едно от трите, използвани при литургия. Беше ламинирано с пластмаса и съдържаше част от молитвите. Карас се зачуди защо го е донесъл. След малко получи отговора.
— Е, Деймиън, пак ни се случиха неприятности. В църквата. Още едно оскверняване.
И пасторът разказа, че статуята на Дева Мария в левия страничен олтар била гримирана като проститутка. После подаде на Карас молитвеното картонче.
— А това го намерихме сутринта, веднага след като заминахте… така де, за Ню Йорк. В събота ли беше? Да. Да, в събота. Ами… погледнете, ако обичате. Преди малко говорих със сержант от полицията и… е, в момента няма значение. Погледнете картончето, ако обичате.
Докато Карас оглеждаше картончето, пасторът обясни, че някой е пъхнал листче с машинописен текст между оригинала и пластмасовото фолио. Макар да имаше някои печатни и правописни грешки, фалшивият текст беше написан на правилен и четлив латински. Представляваше цветисто еротично описание на въображаема лесбийска среща между Дева Мария и Мария Магдалена.
— Стига засега, не е необходимо да четете до края — каза пасторът и дръпна картончето, сякаш се боеше да не вкара ближния в грях. — Написано е на превъзходен латински; искам да кажа, че има стил, църковен латински стил. Е, сержантът каза, че поговорил с някакъв психиатър и според него това можело да е дело… на свещеник… много болен свещеник. Може ли да е прав?
Карас се замисли. После кимна.
— Да. Да, възможно е. Бунтовен акт, може би в състояние на сомнамбулизъм. Не знам. Но е възможно.
— Подозирате ли някого, Деймиън?
— Не ви разбирам.
— Рано или късно всички идват при вас, нали? Искам да кажа, душевно болните от колежа, ако има такива. Знаете ли нещо подобно, Деймиън? Искам да кажа, подобно заболяване.
— Не, няма такива.
— Е, да, не съм и очаквал да ми кажете.
— Вярно, отче, не бих ви казал, но покрай всичко друго сомнамбулизмът е начин за решаване на редица конфликтни ситуации, а обичайната форма на решение е символична. Тъй че наистина не знам. А ако имаме работа със сомнамбул, той най-вероятно забравя напълно извършеното и сам няма представа каква е причината.
— Ами ако вие му кажете? — упорито попита пасторът.
Той неволно подръпна ухото си. Карас бе забелязал, че го прави, когато се смята за хитър.
— Не познавам човек, който да отговаря на описанието — каза Карас.
— Да, разбирам. Е, друго не съм и очаквал. — Пасторът стана и затътри нозе към вратата. — Знаете ли, вие, психолозите, сте като свещеници.
Карас любезно се засмя на шегата, а пасторът се завъртя и пусна картончето върху бюрото му.
— Сигурно ще е добре да го проучите, не смятате ли? Действайте — каза той и отново пое към вратата, прегърбен от старост.
— Проверили ли са за отпечатъци? — попита Карас.
Старият пастор спря и се озърна.
— О, едва ли. В края на краищата не търсим престъпник, нали? По-скоро е някой обезумял богомолец. Как мислите, Деймиън? Смятате ли, че може да е някой енориаш? Знаете ли, мисля си, че може да е така? Не, в крайна сметка не е свещеник; трябва да е някой от посетителите. — Той пак подръпна ухото си. — Не смятате ли?