— Не мога да кажа, отче.
— Да, разбирам. Не съм и очаквал да ми кажете.
По-късно през деня Карас бе освободен от задълженията си като психологически съветник и зачислен като лектор по психология към медицинския факултет на Джорджтаунския университет. Наредиха му да си почива.
2
Ригън лежеше върху масата за прегледи на доктор Клайн с извити навън ръце и крака. Лекарят хвана ходилото й с две ръце, изви го към глезена, задържа така няколко секунди и изведнъж го пусна. Ходилото се върна в нормално му положение. Той повтори процедурата още няколко пъти, но без промяна в резултата. Това явно не го задоволи. Когато Ригън рязко се надигна и го заплю в лицето, той помоли сестрата да остане в стаята и се върна в кабинета си да поговори с Крис.
Беше 26 април. В неделя и понеделник Клайн отсъстваше от града, така че Крис едва тази сутрин успя да се свърже с него и да му разкаже за инцидента пред гостите и разтърсването на леглото след това.
— Наистина ли се движеше?
— Да, движеше се.
— Колко време?
— Не знам. Може би десет секунди, може би петнайсет. Толкова видях, искам да кажа. После тя някак се вцепени и подмокри леглото. Или е станало преди това. Не знам. Но сетне тя изведнъж заспа дълбоко и се събуди чак на другия ден.
Клайн замислено влезе в кабинета си.
— Е, какво става с нея? — попита тревожно Крис.
В началото на посещението Клайн бе споделил подозрението си, че разтърсването на леглото може да е предизвикано от пристъп на клонични гърчове — последователно стягане и отпускане на мускулите. Хроничната форма на заболяването, добави той, често е признак за мозъчно увреждане.
— Да, но резултатите от изследването не потвърждават това — каза Клайн, после описа процедурата, като обясни, че прегъването и отпускането на ходилото би трябвало да предизвика гърч.
Докато се настаняваше зад бюрото си, лекарят изглеждаше много притеснен.
— Падала ли е някога? — попита той.
— Имате предвид на главата си?
— Да.
— Не, доколкото знам.
— Детски болести?
— Обичайните: морбили, заушки, варицела.
— Случаи на сомнамбулизъм?
— Досега не.
— Досега? Спеше ли, когато дойде пред гостите?
— Ами да. Мисля, че ви казах. Тя и досега не си спомня какво е станало. А и други неща не помни.
Ригън спи. Хауърд се обажда от Рим.
— Как е Ригс?
— Много благодаря, че й се обади за рождения ден.
— Нямаше как да се свържа от яхтата. За Бога, не се занимавай сега с мен! Позвъних й веднага след като се прибрах в хотела!
— Да бе!
— Тя не ти ли каза?
— Говорил си с нея?
— Да. Затова реших, че ще е най-добре да ти се обадя. Какво става с нея, по дяволите?
— Защо питаш?
— Защото просто ме нарече педераст и затвори телефона.
След като разказа този случай на Клайн, Крис обясни, че когато най-сетне се събуди, Ригън не си спомняше нито телефонния разговор, нито станалото пред гостите.
— В такъв случай може би не лъже за местенето на мебелите — предположи Клайн.
— Не ви разбирам.
— Да речем, че ги мести сама, но го прави в състояние на автоматизъм. Това е нещо като транс. Пациентът не разбира или не помни какво върши.
— Да, но в стаята й има едно грамадно бюро от тиково дърво. То тежи сигурно половин тон. Как може тя да го премести?
— Патологията често се свързва с изключителна физическа сила.
— Тъй ли? И как може да се обясни това?
Клайн сви рамене:
— Кой знае. Е, освен това, което вече ми казахте, забелязали ли сте още нещо необичайно в поведението на дъщеря си?
— Ами… станала е много немарлива.
— Необичайно — настоя лекарят.
— Докторе, за Ригън това е необичайно. О, чакайте! Сетих се. Да, ето: спомняте ли си, че играеше с дъската за спиритични сеанси? Капитан Хауди?
Лекарят кимна.
— Въображаемият приятел?
— Е, сега тя го чува.
Клайн се наведе напред, кръстоса ръце върху бюрото и тревожно присви очи.
— Чува ли го?
— Да. Вчера сутринта я чух да говори с Хауди в спалнята си. Тоест казваше по някоя дума, после изчакваше, като че си играеше с дъската, но когато надникнах в стаята, дъската я нямаше; само Ригс. Седеше сама и кимаше, докторе, като че се съгласяваше с онова, което й казва.
— Виждаше ли го?
— Не мисля. Беше привела глава на една страна, както когато слуша музика.