— Свинята е моя! — изрева тя с дрезгав и мощен глас. — Моя е! Стойте настрани! Тя е моя!
От гърлото й излетя писклив смях, после тя падна по гръб, като че някой я беше бутнал. Дръпна нощницата нагоре и разголи слабините си.
— Чукайте ме! Чукайте ме! — изкрещя тя към лекарите и започна трескаво да мастурбира с две ръце.
Задавена от сълзи, Крис избяга от стаята, щом видя как Ригън облиза пръстите си.
Зашеметен и потресен, Клайн отново пристъпи към леглото, този път по-предпазливо, а Ригън обгърна раменете си и нежно ги погали.
— О, да, перла моя — гукаше тя със същия странно груб глас. Очите й бяха блажено затворени. — Детенцето ми… цветето ми… перлата ми…
След това тя отново започна да се мята, бъбрейки неразбираеми думи. Изведнъж рязко седна и очите й се разшириха от безпомощен ужас.
Измяука като котка.
После излая.
После изцвили.
Внезапно се прегъна в кръста и започна да върти горната част на тялото си в бързи, напрегнати кръгове. Задъхваше се.
— О, спрете го! — изхлипа тя. — Моля ви, спрете го! Боли ме! Накарайте го да спре! Не мога да дишам!
Клайн бе видял достатъчно. Той взе куфарчето си, сложи го на перваза на прозореца и започна да подготвя инжекция.
Неврологът остана до леглото и видя как Ригън падна по гръб, сякаш някой я блъсна отново. Очите й пак се извъртяха и като се мяташе насам-натам, тя бързо замънка нещо с глух гърлен глас. Неврологът се приведе над нея, опитвайки да различи думите. После забеляза, че Клайн му маха с ръка и бързо пристъпи към него.
— Ще й инжектирам либриум — каза тихичко Клайн и вдигна спринцовката пред светлината. — Но ти трябва да я държиш.
Неврологът кимна, но изглеждаше разтревожен. Беше привел глава настрани, сякаш се вслушваше в бълнуването откъм леглото.
— Какво казва тя? — прошепна Клайн.
— Не знам. Просто брътвежи. Безсмислени срички. — Но личеше, че сам не е много доволен от това обяснение. — И все пак говори така, като че има смисъл. Усеща се ритъм.
Клайн кимна към леглото и те тихо приближиха от двете страни. Измъченото дете се вцепени, сякаш в пристъп на тетанус, и лекарите се спогледаха многозначително. После пак погледнаха Ригън, която започна да извива тялото си нагоре в невероятна дъга, докато накрая главата й докосна петите. Пищеше от болка.
Лекарите се спогледаха озадачено. После Клайн кимна на невролога, но преди той да я хване, Ригън се свлече в несвяст и подмокри леглото.
Клайн се пресегна и вдигна клепача й. Провери пулса.
— Няма скоро да дойде на себе си — прошепна той. — Според мен беше гърч. Ти как мислиш?
— Да, така ми се струва.
— Все пак да се застраховаме.
И Клайн сръчно направи инжекцията.
— Е, как ти се струва? — попита Клайн, докато слагаше памучен тампон върху раничката.
— Увреждане на темпоралния лоб. Да, може и да е шизофрения, Сам, но започна прекалено внезапно. Няма никакви досегашни прояви, нали?
— Няма.
— Неврастения?
Клайн поклати глава.
— Може би хистерия?
— Мислих за това — каза Клайн.
— Естествено. Макар че би трябвало да е истински феномен, за да извие нарочно тялото си така, не смяташ ли? — Неврологът поклати глава. — Не, това е очевидна патология, Сам — изключителна сила; параноя; халюцинации. Да, при шизофренията има тези симптоми. Но увреждането на темпоралния лоб обяснява и пристъпите. Нещо обаче ме притеснява…
Той не завърши и се навъси озадачено.
— Какво?
— Не съм много сигурен, но ми се стори, че долових признаци за раздвоение на личността: „перлата ми“… „детенцето ми“… „цветето ми“… „свинята“. Имах чувството, че го казва за себе си. И на теб ли така ти се стори, или си внушавам?
Обмисляйки въпроса, Клайн плъзна пръст по долната си устна, после отговори.
— Е, честно казано, тогава не ми дойде на ум, но сега, след като го изтъкваш… — Той тихо изпъшка. — Може би. Да, сигурно е възможно. — После той сви рамене. — Ще направя лумбална пункция веднага, докато не е дошла в съзнание, и може да разберем нещо. Съгласен ли си?
Неврологът кимна.
Клайн порови из чантата, намери хапче и докато го прибираше в джоба си, попита невролога:
— Можеш ли да останеш?
Неврологът погледна часовника си.
— Да, разбира се.
— Хайде да поговорим с майка й.
Напуснаха стаята и излязоха в коридора.
Крис и Шарън се бяха подпрели на парапета на стълбището с наведени глави. Когато лекарите се приближиха, Крис избърса носа си с влажна и смачкана кърпичка. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.