— Имате ли наркотици в къщата?
— Какво?
— Амфетамини? ЛСД?
Крис поклати глава.
— Не. Ако имах, щях да ви кажа. Не, няма нищо подобно.
Клайн кимна, сведе очи към обувките си, после мрачно погледна Крис и каза:
— Е, госпожо Макнийл, мисля, че вече е време да си потърсите психиатър.
Крис се прибра у дома точно в седем часа и двайсет и една минута вечерта, и още от прага подвикна:
— Шарън!
Никакъв отговор. Нямаше я.
Крис се качи в спалнята на Ригън и я завари дълбоко заспала. Завивките не бяха помръднали. Усети миризма на урина. Откъсна очи от леглото и погледна към прозореца. Господи, отворен е! Сигурно Шарън го беше отворила, за да проветри. Но къде беше отишла? Крис затвори прозореца и заключи капаците, после слезе долу точно когато Уили влизаше в къщата.
— Здравей, Уили. Забавлявахте ли се днес?
— Ходихме по магазините, госпожо. И на кино.
— Къде е Карл?
Уили пренебрежително махна с ръка.
— Днес ми разреши да гледам „Бийтълс“. Сама.
— Браво!
— Да, госпожо.
Уили победоносно вдигна два пръста.
Часът беше седем и трийсет и пет.
В осем часа и една минута, докато разговаряше по телефона с агента си, Крис чу външната врата да се отваря и затваря. Затропаха токчета и Шарън влезе в кабинета с няколко пакета, които остави на пода. После Шарън се настани на едно от креслата и зачака Крис да приключи разговора.
— Къде беше? — попита Крис, след като затвори телефона.
— О, той не ти ли каза?
— Кой да ми каже?
— Бърк. Няма ли го?
— Тук ли е бил?
— Не го ли завари като се прибра?
— Слушай, дай да започнем отначало — каза Крис.
— Побъркан човек — сърдито поклати глава Шарън. — Не успях да убедя аптекаря да достави поръчката, тъй че когато дойде Бърк, рекох си: чудесно, той ще седи при Ригън, докато аз изтичам за торазина. — Тя пак поклати глава. — Трябваше да го предвидя.
— Да, трябваше. Е, какво купи?
— Ами… тъй като мислех, че разполагам с време, отидох да купя гумени чаршафи за леглото на Ригън.
— Яде ли нещо?
— Не. Мисля да си направя сандвич. Ти искаш ли?
— Добра идея.
— Какво стана с анализите? — попита Шарън по пътя към кухнята.
— Всичките са отрицателни — отвърна с отчаяние Крис. — Ще трябва да се обърна към психиатър.
След сандвичите и кафето Шарън показа на Крис как се бие инжекция.
— Две неща са най-важни — обясни тя. — Да гледаш да няма въздушни мехурчета и да бъдеш сигурна, че си улучила вената. Виж, засмукваш мъничко ето така и проверяваш дали в спринцовката се е появила кръв.
Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.
— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.
През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.
В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“
Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.
— Чу ли новината, Крис?
— Не, какво има?
— Лоша работа.
— Лоша?
— Бърк е мъртъв.
Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.
Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.
— Бърк е мъртъв!
— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?
Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.
По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.
— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…
Отново си спомни съня за смъртта.
Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.
— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.
Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.
Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.
Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:
— Шарън!
Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.