Крис тихо пристъпи до леглото, наведе се и прошепна:
— Ригс? Будна ли си?
Равномерно дишане. Тежко. Дълбоко.
Крис се озърна из стаята. Бледата светлина откъм коридора хвърляше мътни отблясъци по рисунките и скулптурите на Ригън, по още плюшени играчки.
Добре, Ригс. Старата ти майчица се довлече. Хайде, кажи го! Кажи: „Първоаприлска шега!“
И все пак Крис отлично знаеше, че подобни шеги не са в неин стил. Детето беше срамежливо и плахо. Тогава кой беше шегаджията? Дали в просъница не си бе въобразила, че чува ритъм в бученето на водопровода или отоплителните тръби? Веднъж в планините на Бутан бе гледала няколко часа един клекнал будистки монах, унесен в медитация. Накрая й се стори, че го вижда да се издига във въздуха, макар че когато разказваше за случката, тя винаги добавяше: „Вероятно.“ Може би и сега умът й, този неуморен творец на илюзии, бе разкрасил елементарното шумолене.
Глупости! Чух го!
Изведнъж тя стрелна бърз поглед към тавана.
Аха! Тихо драскане!
Плъхове на тавана, за Бога! Плъхове!
Тя въздъхна. Ето какво било. Дълги опашки. Троп-троп-троп. Обзе я странно облекчение. И тогава забеляза студа. Стаята беше леденостудена.
Крис пристъпи до прозореца и го провери. Беше затворен. Докосна радиатора. Горещ.
Ама че работа.
Озадачена, тя се върна до леглото и докосна бузата на Ригън. Беше гладка и леко влажна.
Сигурно се разболявам!
Крис се вгледа в чипото носле и луничавото личице на дъщеря си, после обзета от внезапен импулс се приведе и я целуна по бузата.
— Много те обичам — прошепна тя.
Върна се в стаята си и отново зачете сценария.
За известно време успя да поработи. Филмът беше музикална комедия, римейк на „Господин Смит отива във Вашингтон“. Беше добавена допълнителна сюжетна линия, свързана със студентските бунтове. Крис играеше преподавателка по психология, застанала на страната на бунтовниците. И ненавиждаше ролята. Тази сцена е пълен отврат, помисли си тя. Тъпа е! Нейният ум никога не приемаше лозунгите за истина и като любопитна сврака кълвеше неуморно празните приказки, докато успееше да измъкне на бял свят скритите факти. Точно затова каузата на бунтовниците й се струваше пълна безсмислица. Но защо, запита се тя. Пропастта между поколенията? Глупости, та аз съм на трийсет и две. Просто историята е тъпа, това е… пълен боклук!
Не се впрягай. Само още една седмица.
Бяха приключили със снимките в студио и оставаше само да заснемат няколко сцени в студентското градче на Джорджтаунския университет. Започваха утре.
Клепачите й натежаваха. Налегна я дрямка. Тя прелисти и следващата страница се оказа странно оръфана. Това беше работа на английския режисьор Бърк Денингс. Когато го хванеха нервите, той откъсваше с треперещи ръце тънка ивица хартия от първата попаднала му страница на сценария и бавно я дъвчеше сантиметър по сантиметър докато устата му се напълнеше с топка влажна хартия.
Смахнатият Бърк, помисли си Крис.
Прозя се и развеселено погледна сценария. Ръбовете на страниците изглеждаха изгризани. Спомни си за плъховете. Тия ситни копелета определено имат чувство за ритъм, помисли си тя. Утре сутрин щеше да заръча на Карл да сложи капани.
Пръстите й омекнаха. Сценарият се изплъзна. Крис не се опита да го задържи. Тъп е, помисли си тя. Тъп. Пръстите й пипнешком се добраха до ключа на лампата. Готово. Тя въздъхна и известно време лежа неподвижно, почти заспала; после лениво изрита завивката настрани.
Горещо е! Адски горещо! Пак се сети за озадачаващия студ в стаята на Ригън и в ума й изплува спомен как работеше над един филм с Едуард Дж. Робинсън, легендарната звезда на гангстерските филми от 40-те години. Тогава се чудеше защо при всяка съвместна сцена трепери от студ, докато накрая осъзна, че лукавият ветеран вечно застава между нея и прожекторите. По устните й плъзна развеселена усмивка и докато отвън росата полепваше по прозоречните стъкла, Крис заспа. И засънува смъртта с потресаващи подробности — сякаш светът за пръв път чуваше що е смърт. Нещо звънеше, тя се задъхваше, топеше се, потъваше в пустота и умът й повтаряше: Няма да ме има, ще умра, вече никога, никога няма да ме има, о, татко, не им позволявай, не им давай да го направят, не давай да се превърна завинаги в нищо, да се разтопя, да се разпадна, и този звън, звън…
Телефонът!
Крис подскочи с разтуптяно сърце и посегна към телефона, а в стомаха й царуваше пустота, безтегловност и телефонът продължаваше да звъни.