— Бих разпознал това лице при каквито и да било обстоятелства, госпожо Макнийл.
— Обстоятелства? — изненада се Крис. — Да не би да имам някакви неприятности?
— Боже мой! Не, разбира се! — увери я той. — Обикновена формалност. Заета ли сте? Тогава утре. Да, ще дойда утре.
Той се обърна и понечи да излезе, но Крис развълнувано го попита:
— За какво става дума? За Бърк ли? Бърк Денингс?
Безгрижното поведение на детектива някак бе обтегнало пружините на нейното напрежение. Той се върна към нея, гледайки скръбно с влажните си кафяви очи, които леко провисваха в ъгълчетата и сякаш непрестанно се взираха към някакви тайни на миналото.
— Срамота — каза той. — Истинска срамота.
— Да не би да са го убили? — рязко попита Крис. — Вие сте от отдел убийства, нали така. Затова ли идвате при мен? Бърк е бил убит?
— Не, както ви казах, просто формалност — повтори детективът. — Нали разбирате, той е известна личност и не можем просто да махнем с ръка. Не можем — повтори почти извинително той и сви рамене. — Само един-два въпроса. Паднал ли е? Или може би някой го е блъснал? — Докато задаваше въпросите, детективът ритмично поклащаше глава и същевременно леко размахваше ръка във въздуха. Пак сви рамене и прошепна дрезгаво:
— Кой знае?
— Бил ли е ограбен?
— Не, не е бил ограбен, госпожо Макнийл, не е бил ограбен; но пък кому ли е нужен мотив в днешните времена? — Ръцете на детектива се движеха непрестанно като парцалени кукли, водени от пръстите на отегчен кукловод. — Днес, госпожо Макнийл, мотивът е по-скоро пречка за убиеца, един вид допълнителна тежест. — Той поклати глава и се оплака: — Наркотиците, проклетите наркотици. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Повярвайте ми, аз съм баща и като виждам какво стана, сърцето ми се къса. Така е. Имате ли деца?
— Да, едно.
— Син или дъщеря?
— Дъщеря.
— Бог да я благослови.
— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.
— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?
Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.
— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.
Детективът направи гримаса.
— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.
— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една бутилка.
— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.
— Не ми досаждате.
— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?
— Наскоро навърши дванайсет.
— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът — целият свят — е изпаднал в нервна криза.“
Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.
— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.
— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!
Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.
— Лед? — попита тя.
— Не, без лед. Просто така.
Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.
— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.
— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.
— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…
— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.
— Да, разбира се.
Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.
— О, да, благодаря ви.
— Няма защо. Та, какво казвахте?
— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.